Ала Дризт бе само частичка от мозайката, едно съвсем незначително и дребно парченце. Не, истинския подтик матроната бе получила от медальона, който сега въртеше между пръстите си. В него бе прикован изтерзаният дух на Гандалуг, който познаваше в подробности както Сребърните зали и защитата им, така и обичаите на обитателите им. Лично матрона Баенре бе заловила стария крал преди много, много години, а това че изменникът До’Урден бе намерил толкова топъл прием точно сред потомците на Гандалуг, си бе чисто съвпадение. Съвпадение, което й бе предоставило отлично оправдание да се заеме със завоеванието, което жадуваше вече толкова години.
С гневен рев тя запрати зъба в другия край на стаята, където той — за нейно огромно изумление — се пръсна на хиляди парченца.
Старата матрона слисано се взря във валмата дим, които се извиха в ъгъла и бързо се разпръснаха, откривайки голото тяло на измъченото джудже, коленичило там. Очите й се разшириха от смайване — това не бе духът на Гандалуг, това бе материалното му, тяло!
— Как смееш да идваш тук! — изкрещя тя със зле прикрит страх в гласа.
Никога досега пленникът й не се бе появявал от междупространствения си затвор в плът и кръв, толкова истински и осезаем, още по-малко пък без дрехи. Един-единствен поглед й бе достатъчен, за да се убеди, че тъмницата на Гандалуг бе рухнала и той се бе завърнал точно такъв, какъвто бе в деня, когато падна в плен. Единствената разлика беше отсъствието на дрехи.
Изстрадалото старо джудже вдигна очи към своята мъчителка. Тя го бе заговорила на езика на Мрачните, който то не разбираше, ала това всъщност нямаше значение — вече не я слушаше, надали можеше и да говори. В този момент думите бяха ненужни.
С усилие, ръмжейки напук на болката, старият крал вдигна глава, после бавно се изправи. Той също разбираше, че този път има нещо различно. След всички тези векове на страдания, на полуживот насред безпределната сива бездна, Гандалуг Бойния чук се чувстваше различно, отново се чувстваше цял и истински. От деня, в който беше пленен, той бе водил едно нереално съществуване, бе живял в някакъв кошмар, изпълнен с ужасяващо ярки образи, които го връхлитаха всеки път, когато злата матрона го повикаше, а после отстъпваха място на безкрайни периоди на смазваща празнота, където време, място и мисъл не бяха нищо повече от една безконечна пустота.
Ала този път… този път Гандалуг се чувстваше различно, можеше да усети дори пукането в старите си кости, изтръпването от вековете, прекарани в пъкления затвор. Колко прекрасно бе това чувство!
— Върви си! — нареди му Баенре, този път на езика на Повърхността. — Връщай се в тъмницата и стой там, докато не реша да те повикам!
Погледът на Гандалуг обходи помещението, поспря върху счупената верижка, която се търкаляше на пода, и не пропусна да забележи, че зъбът вече не виси на нея.
— Не мисля тъй — отбеляза той на древното си наречие и пристъпи напред.
Очите на матроната се присвиха заплашително:
— Как смееш! — прошепна тя и извади тънка пръчица.
Прекрасно знаеше колко опасен е противникът й и затова побърза да изрече едно заклинание, което трябваше да го обвие в лепкава паяжина и да го прикове на място.
Нищо такова обаче не се случи.
Гандалуг направи още една крачка напред, ръмжейки като озверяло от глад животно.
Стоманеният блясък в очите на матроната отстъпи място на ужас. Тя бе създание на магията, разчиташе на нея, за да се защитава и да поваля неприятелите си. С разнообразните вълшебни предмети, които притежаваше (и които обикновено носеше със себе си), както и с многобройните заклинания, които знаеше, тя бе в състояние да отблъсне всеки неприятел, навярно би могла да се пребори с цял полк силни джуджета. Ала без помощта на дрънкулките и древните си магии, матрона Баенре бе само една жалка, безсилна старица, съсухрена и немощна.
Не че Гандалуг би се стреснал дори да имаше насреща си великан. Не разбираше какво точно става, но знаеше едно — след две хиляди години бе получил обратно не само свободата, но и тялото си. Дошло бе време за разплата.
Старата матрона съвсем не бе изчерпала всичките си възможности, а някой от тях (като кесийката, натъпкана с паяци, които начаса се отзоваваха на повика й) все още не бяха станали жертва на хаоса на Смутното време. Само че тя нямаше никакво намерение да рискува. Не и сега, когато бе толкова уязвима.
Ивонел Баенре се обърна и хукна към вратата.