Железните мускули на Гандалуг бързо възвръщаха силата си и с два гигантски скока той прекоси няколкото метра, които го деляха от мъчителката му, и й препречи пътя.
Тежкият му юмрук се стовари право в гърдите й и изкара и последната глътка въздух от дробовете й, а самата нея запрати в другия край на стаята.
Миг по-късно, след като бе прелетяла през цялото помещение, тя се блъсна в отсрещната стена и се сгромоляса на пода.
— Ще откъсна проклетата глава от раменете ти! — процеди през зъби джуджето и тръгна към нея.
В този миг вратата се отвори и Берг’иньон нахлу вътре. Гандалуг се обърна, тъкмо когато младият Баенре изваждаше оръжията си. Слисан от онова, което виждаше — как, в името на Лолт, някакво си джудже се бе озовало в Мензоберанзан и то не къде да е, а в покоите на първата матрона! Берг’иньон вдигна двата си меча, ала Гандалуг вече ги бе сграбчил, по един във всяка ръка.
Ако вълшебството, с което бяха надарени, все още действаше, остриетата с лекота щяха да срежат загрубялата джуджешка кожа и да се впият в плътта. Дори и без помощта на магията те потънаха дълбоко в тялото на Гандалуг.
Само че той дори не усети и като разтвори ръцете на противника си (стройният елф изобщо не можеше да се мери с якото джудже), сведе глава и с все сила се блъсна в гърдите му, опасани от фина митрилна ризница, чиято магическа закалка също бе отслабнала.
След още няколко такива удари, младият Берг’иньон вече се олюляваше, дъхът му излизаше на пресекулки и той почти не усети как Гандалуг издърпа оръжията от ръцете му. Главата на старото джудже за пореден път се стовари върху гърдите му и той, без подкрепата на мечовете, които до този миг го държаха свързан с противника му, рухна на земята.
Без да обръща внимание на наранените си длани, Гандалуг запрати едно от остриетата на елфа в другия край на стаята, а второто взе в ръка. После се обърна към матрона Баенре, която все още седеше на пода, мъчейки се да събере мислите си.
— Защо не се смееш? — ехидно попита той. — Искам да се усмихваш, когато отсека смрадливата ти глава и я вдигна, та всички да разберат какво се е случило с великата Баенре!
Не бе направил и една крачка, когато пред него се материализира отвратително, октоподоглаво чудовище и посегна към лицето му с гнусните си пипала.
Черна, задушаваща пелена се спусна над съзнанието на Гандалуг и той тръсна глава, събирайки цялата си воля, за да не изпусне меча и да не се строполи на земята.
Миг по-късно го връхлетя нов зашеметяващ взрив, после още един. Ако сляпата ярост, която изпитваше допреди малко, все още бушуваше в гърдите му, джуджето щеше да устои не само на тези, но и на следващите две мисловни атаки на Метил. Само че гневът бе отстъпил място на недоумение, а то не бе достатъчно силно, за да го предпази от нападенията на илитида.
Омаломощен и объркан, Гандалуг не усети как’ мечът се изплъзна от десницата му и тупна на пода, не чу и матрона Баенре да нарежда на Метил и на съвземащия се Берг’иньон да не го убиват.
Старата матрона бе уплашена, отслабването на магията, за което тя нямаше обяснение, я изпълваше със страх, ала злобата и жестокостта й си оставаха все същите. Незнайно как, доскорошният й пленник отново бе жив, възвърнал си бе тялото и се бе освободил от очевидно унищожения пръстен.
Каквато и да бе причината за това, Ивонел Баенре бе сигурна в едно — джуджето щеше да си плати за унижението и болката, които й бе нанесло. Първата матрона можеше да измъчва душите на пленниците си по-добре от всеки друг, ала дори невероятните й умения в това изкуство бледнееха, сравнени със страданието, което бе в състояние да причини на едно живо същество.
— Гуенивар! — статуетката пареше ръцете му, ала Дризт не искаше да я пусне и с все сили я притискаше до сърцето си, макар че крайчецът на плаща му вече пушеше, а дланите му бързо се покриваха с мехури.
Не, той нямаше да я пусне. Знаеше, че много скоро Гуенивар ще си отиде завинаги и като верен другар, който се вкопчва в умиращия си приятел и го притиска в обятията си, бе решен да остане с нея докрай.
Постепенно отчаяният му зов започна да затихва, не защото се бе примирил, а защото в гърлото му бе заседнала буца и го давеше. Дори ръцете му да станеха на въглен, той нямаше да пусне малката фигурка!
Кати-Бри го направи вместо него. Тласната от внезапен, необясним импулс, тя надмогна болката, която раздираше и нейните гърди, изби статуетката от ръцете му и я събори на земята.