Изумлението, което се изписа по лицето на Дризт, бързо отстъпи място на ужасена ярост, като последния гневен изблик на майката, която гледа как ковчегът на мъртвата й рожба завинаги потъва в гроба. В мига, в който статуетката докосна земята, младата жена извади Казид’еа от ножницата си и замахна. Блестящото острие се издигна над главата й, оставяйки червена диря след себе си.
— Не! — изкрещя Дризт и скочи към нея.
Твърде късно. С объркани мисли и преливащи от сълзи очи, тя някак си събра смелост за един последен, отчаян опит. Могъщото оръжие изсвистя и разсече ониксовата фигурка в мига, в който Гуенивар политна в междупространствения разлом.
Изригна светкавица, магическа болка опари десницата на Кати-Бри и я запрати далече назад. Скиталецът залитна, но успя да запази равновесие и инстинктивно се приведе, за да се предпази от гигантския огнен език, който бликна от разполовената статуетка, когато отсечената глава се търкулна на земята.
Пламъкът угасна миг по-късно отстъпвайки място на гъст, сив пушек. Първото, което двамата приятели видяха, когато най-сетне започнаха да идват на себе си, бе Гуенивар — немощна и обвита от сив дим, ала жива.
Дризт падна на колене и я притисна до гърдите си, после и двамата запълзяха към Кати-Бри, която все още седеше на земята, омаломощена от въздействието на магията, и ту се смееше, ту избухваше в сълзи.
— Какво направи? — попита скиталецът, когато гласът му се възвърна.
Младата жена не знаеше какво да отвърне, нямаше никаква представа какво се бе случило, когато Казид’еа докосна ониксовата фигурка. Тя погледна оръжието си — блясъкът, който играеше по ръба му допреди малко, сега бе угаснал, гладкото острие бе назъбено.
— Май току-що си съсипах меча — отговори тя.
По-късно същия ден Дризт лежеше в стаята си в горните нива на Митрил Хол и притеснено наблюдаваше Гуенивар. Тя се бе върнала и това, предполагаше той, бе по-добро от онова, което щеше да я сполети, ако Кати-Бри не се бе намесила.
По-добро, но не и добро само по себе си. Пантерата бе уморена и сега почиваше върху постелката край огнището, положила глава върху предните си лапи. Само че тази дрямка нямаше да е достатъчна. Гуенивар бе създание на Звездната равнина и можеше да възстанови силите си единствено там. Няколко пъти досега нуждата бе принуждавала елфа да я задържи при себе си за по-продължителни периоди и тя бе оцелявала, но и един ден повече от обикновено я оставяше изтощена и отслабнала.
Дори в този миг джуджетата от Сребърните зали, изкусни майстори на чука и длетото, изучаваха статуетката. Бруенор пък бе помолил за помощ не друг, а самата лейди Алустриел, с чиито магически умения не можеше да се мери никой заклинател из тези земи.
Колко ли време щеше да им отнеме, запита се Дризт, чудейки се дали изобщо някой от тях би бил в състояние да поправи ониксовата фигурка. И колко дълго можеше да оцелее Гуенивар в Материалната равнина?
Внезапно, без дори да почука на вратата, Кати-Бри нахлу в стаята. Един-единствен поглед към мокрото й от сълзи лице бе достатъчен на елфа, за да разбере, че нещо не е наред. Бърз като светкавица, той скочи от леглото и тръгна към стената, където висяха двата му ятагана.
Кати-Бри го спря, преди да бе направил и крачка, и го прегърна толкова силно, че той не успя да запази равновесие и двамата се строполиха на леглото.
— Единственото, което искам! — настойчиво прошепна тя и се вкопчи в него още по-здраво.
Объркан и разтревожен, Дризт извъртя глава и се взря в нея, мъчейки се да открие някакъв отговор в тъмносините й очи.
— Създадени сме един за друг, Дризт До’Урден! — изхълца младата жена. — От деня, в който се срещнахме, мисля само за теб.
Това беше нелепо. Дризт искаше да се откопчи от прегръдката й, но тя го притискаше толкова отчаяно, че той се побоя да не я нарани.
— Погледни ме! — изхлипа младата жена. — Погледни ме и кажи, че и ти изпитваш същото!
Лавандуловите очи на елфа се спряха върху нея, по-пронизващи откогато и да било. Права бе, обичаше я и още как. Обичаше я и на няколко пъти дори си бе позволявал да помечтае за мига, когато двамата щяха да изпаднат в подобна ситуация.
Ала сега всичко изглеждаше абсурдно и твърде, твърде неочаквано. Не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред, самото съзнание на Кати-Бри сякаш се бе объркало, точно както се случваше и с магията напоследък.
— Ами Уолфгар? — рече той, когато най-сетне успя да се посъвземе, макар младата жена да го притискаше така, че думите му бяха почти заглушени от гъстите червеникавокафяви къдрици, които падаха върху лицето му.