Междувременно от отворения междупространствен портал продължаваха да излизат нови и нови демони. Цял час прииждаха слугите на Ерту, които сега изпълняваха волята на Лолт; идваха, призовани от отчаяните матрони — повелителки, и с блеснали от зла възбуда очи, се стичаха към северозападната стена на Мензоберанзан, там, където се намираше домът на Облодра.
Лицата на осмината съзаклятници грейнаха от широки усмивки, радостни възклицания огласиха малката стаичка. Богинята бе изпълнила обещанието си и бъдещето на нейните поклонници отново изглеждаше привлекателно мрачно.
Една от усмивките обаче, бе неискрена, ликуването на един от заговорниците — престорено. Не че Громф искаше Облодра да победят, разбира се, че не. Ала как можеше да се радва, след като много скоро животът в града отново щеше да потече по старото си русло и той, въпреки могъществото и безграничната си отдаденост на магията, пак щеше да се превърне в един най-обикновен мъж.
Насред скритото недоволство, което го изгаряше отвътре, Громф неочаквано видя нещо, което за миг го накара да забрави опасенията си. Когато пламъците угаснаха и матроните започнаха да се разотиват, той забеляза, че част от магическите предмети, с които бяха наклали огъня, са оцелели. Предпазливо вдигна поглед към Триел и майка си, но и двете бяха прекалено погълнати да наблюдават нападението на демоните и не му обръщаха никакво внимание.
Безшумно и без да привлича ненужно внимание върху себе си, той мушна паяковата маска в една от гънките на робата си, после прибра и останалите оцелели предмети — несъмнено едни от най-ценните в цял Мензоберанзан.
Решимост
Част трета
Как жадувах да отида при Кати-Бри, когато научих колко опасен е мечът й! Как копнеех да бъда край нея и да я защитавам! Та нали оръжието веднъж вече я бе обсебило, нали очевидно бе пропито от могъща магия и имаше свой собствен разум!
Кати-Бри също искаше да бъда до нея (кой не би се радвал да има приятелско рамо, на което да се опре в такъв момент!) и в същото време предпочиташе да не съм там — знаеше, че в битката, която й предстои, трябва да влезе сама.
Нямах друг избор, освен да уважа решението й. Тогава, в последните дни на Смутното време, когато магията отново започна да действа и нещата в света тръгнаха постарому, аз научих, че най-тежките битки нерядко са онези, които сме принудени да гледаме отстрани.
Едва тогава разбрах защо косите на родителите побеляват толкова рано, едва тогава ми стана ясно какво се крие зад примирените изражения, които толкова често съм виждал полицата им. Каква ли болка изпитва една майка от Града на сребърната луна, когато порасналото й дете един ден заяви, че иска да иде на запад, да опита късмета си в Града на дълбоките води, а защо не и да потърси приключения на някой кораб, кръстосващ Саблено море. От цялата си душа майката се противопоставя на тези намерения; един-единствен отчаян вик — „Остани!“ — напира в гърдите й; инстинктът й нашепва да притисне рожбата в обятията си и завинаги да я пази от злото по света. Ала този инстинкт е погрешен.
Надали има нещо по-мъчително от това да наблюдаваш вътрешната борба на някого, когото обичаш, знаейки, че единствено така той може да израсне и да развие докрай своите заложби. Не един и двама крадци в Царствата цял живот мечтаят да открият неохранявано съкровище, убедени, че това е най-голямото щастие, което може да ги споходи; мнозина магьосници опитват да намерят начин да избегнат дългите години, необходими за сдобиване с истинска сила. Случва се някой от тях да попадне на заклинание, древен ръкопис или вълшебен предмет, който далече надвишава ограничените му способности и знания, и въпреки това той се възползва от неочакваното си „щастие“… само за да бъде погубен от прекалено могъщата магия. Твърде много жреци и дори цели религиозни течения изискват от своите вярващи единствено смирено, безропотно покорство.
Те всички са обречени никога да не изпитат истинско щастие. Има нещо, което не достига, когато се натъкнеш на неохранявано съкровище; нещо липсва и когато чиракът се добере до жезъла на архимагъосника; не го познават и онези, които прекарват живота си в хрисимо и овчедушно послушание, лишено от всякакви стремежи и амбиции.
Липсва им чувството, че са постигнали нещо.
А именно то е най-важната съставка за щастието на всяко мислещо същество. То ни вдъхва увереност и ни позволява да продължим напред, към нови, още по-трудни и достойни задачи. То не само ни дарява с чувство за собствената ни стойност като личности, но и ни помага да осъзнаем, че животът е постижение дори сам по себе си, давайки ни по този начин усещане за цел и посока, с чиято подкрепа да посрещнем с гордо вдигната глава великите въпроси на живота и сами да се помъчим да открием отговорите.