Така бе й с Кати-Бри и нейния меч. Една битка, която тя не бе търсила, я откри сама, и тя реши да се впусне в нея. Да се поддам на инстинкта да я защитавам, би означавало да й попреча да върви по своя път. Можех да разкажа всичко на Бруенор, който вероятно щеше да нареди на своите джуджета да унищожат магическото оръжие. Ако го бях сторил, ако бях направил каквото и да било, с което да предотвратя битката, наложена й от съдбата, щеше да означава, че нямам нито доверие в нея, нито уважение към нуждите и желанията й. Ако се бях намесил, щях да открадна частица от свободата й. Щях да допусна същата грешка, която допусна и Уолфгар. Защото в страха си за жената, която боготвореше, безстрашният и горд варварин замалко нея задуши в покровителствената си прегръдка.
Вярвам, че в миговете преди смъртта си той е осъзнал грешката си. Мисля, че си е припомнил какво всъщност обича у Кати-Бри — нейната сила и независимост. По някаква горчива ирония нашите инстинкти често пъти са в разрез с онова, което в действителност желаем за скъпите си същества.
Именно затова родителите трябва да оставят детето си да отиде в Града на бездънните води, така, както аз не се опитах да спра Кати-Бри. Тя избра да задържи меча си и да изследва магията, заключена в него, излагайки се по този начин на немалка опасност. Единствено тя можеше да вземе това решение и когато го стори, аз трябваше да го уважа, да уважа и нея самата. През следващите няколко седмици двамата се виждахме рядко, тъй като тя бе прекалено заета с личната си битка.
Не я виждах, ала мислех и се тревожех за нея във всяка една секунда, прекарана далече от нея, не само наяве, но и насън.
Глава 12
Възнаградени усилия
— Подмамих десетки танари в Мензоберанзан! — изрева Ерту. — Те скоро ще се върнат, а аз все така не мога да припаря там, не мога да взема участие в опустошенията, не мога дори да ги привикам обратно!
Както обикновено, той седеше в своя трон, издълбан в пънчето на една гигантска гъба, а пред очите му се редяха картини от града на Мрачните, Съвсем доскоро образите, които виждаше благодарение на магията на Лолт, бяха откъслечни и мътни, засегнати, като всяко друго вълшебство, от Смутното време. Напоследък обаче, те бяха започнали да стават все по-ясни и сега огледалната повърхност бе така кристалночиста, че дом Облодра, който тя отразяваше в момента, сякаш бе напуснал мястото си досами Хищния процеп и се бе пренесъл в Бездната. Демони от всякакви раси и размери бяха обградили укрепения двор, стоманените им юмруци час по час се стоварваха върху здравите каменни стени, огромни скални късове, придружавани от страшни закани, се сипеха отгоре им. Обсадените Облодра бяха събрали всичките сили на дома, защото дори забележителните им псионистки способности не можеха да им помогнат кой знае колко срещу ужасяващите чудовища, надигнали се насреща им — макар магическите им умения все още да не бяха мощни като преди, демоните бяха прекалено силни физически, а пък съзнанията им бяха дотам изкривени от злоба и жестокост, че и най-мощната стена от мисловна енергия не можеше да проникне в тях.
И сякаш всичко това не бе достатъчно, ами те бяха подкрепени и от внушителна елфическа армия. В тила им, залегнали зад прикритието на могъщите си съюзници, стотици Мрачни войни с копия и арбалети в ръка, се бяха прицелили в стените на обречения дом. Десетки ездачи, възседнали подземни гущери, кръстосваха стените и тавана наоколо. Всеки член на третия дом, имал неблагоразумието да се покаже навън, щеше да бъде посрещнат със страховита канонада от всички възможни страни.
— Единствено заради тези демони третият дом все още не е нападнат — изръмжа Ерту, напомняйки на Лолт чия армия владее положението. — Твоите поклонници се боят от моите слуги… и с основание!
Кралицата на паяците, която отново се бе върнала в Бездната, прекрасно разбираше, че избухването на Ерту си е най-обикновена смесица от перчене и празни заплахи. Нямаше танари, което да се налага да „примамват“ в Материалната равнина. Там тези създания можеха да сеят хаос и разруха, а именно това бе заложено в основата на скверната им същност, това бе най-голямата радост в жалкото им съществуване.