Той окуражително потупа елфа по рамото и се отдръпна. Дризт отново се залови за работа, внимателно и съвсем бавно, всеки път отделяйки по една съвсем миниатюрна люспичка от засъхналото лепило.
По пладне вратът на фигурката най-сетне беше напълно почистен. Скиталецът бавно завъртя скъпоценния предмет в ръцете си, изучавайки мястото, където мечът на Кати-Бри го бе разсякъл на две. След като се увери, че няма нито драскотина, нито следа от магическото вещество, с което я бяха слепили; той хвана статуетката за главата, пое си дълбоко дъх и я вдигна във въздуха така, че цялата й тежест да падне върху повреденото допреди малко място.
Нищо не се случи. Дризт я тръсна с все сила, ала фигурката остана все така непокътната.
— Споено е също толкова здраво, колкото и всяка друга част от тялото — увери го Фрет. — Бъди спокоен — статуетката е досущ както преди.
— Така е — съгласи се Дризт. — Ала дали и магията се е завърнала?
На този въпрос джуджето не знаеше какво да отвърне.
— Истинското изпитание ще бъде, когато отпратя Гуенивар у дома й — продължи скиталецът.
— Или когато опиташ да я повикаш обратно в Материалната равнина.
Тези думи стреснаха елфа. Фредегар беше прав, каза си той. Нищо чудно да успее да отвори междупространствен портал, който да отведе пантерата в Звездната равнина, а след това да открие, че повече не може да я призове при себе си. Въпреки това мисълта да задържи Гуенивар при себе си, изобщо не му мина през ума. Наистина, тя нямаше да умре (очевидно можеше да остава в Материалната равнина колкото си поиска), ала нито физическото, нито душевното й състояние беше добро. Напълно изтощена, тя не можеше да си намери място; някога железните й мускули сега бяха отпуснати и безжизнени; очите й непрекъснато се затваряха, ала леката дрямка, в която често потъваше, не й носеше така жадуваната отмора.
— Ще я отпратя у дома — твърдо отсече елфът. — Вярно е, в живота ми ще остане огромна празнина, ако никога повече не я видя, ала дори това е по-добро от мъчителното съществувание, което Гуенивар е принудена да води сега.
И така, стиснал черната статуетка в ръка и следван от Фредегар, Дризт се отправи към своята стая. Както обикновено, пантерата лежеше пред огнището, мъчейки се да сгрее изнемощялото си тяло на топлината от пламъците. Без да се поколебае и за миг, господарят й отиде при нея и постави магическия предмет на пода. Изнуреното животно едва-едва повдигна глава.
— Лейди Алустриел и мъдрият й съветник ни се притекоха на помощ, Гуенивар, — нежно започна той, но после, при мисълта, че това може да е последният път, когато вижда скъпата си приятелка, гласът му изневери.
Умното животно усети тревогата му и като събра всичката си останала сила, успя да седне и да погледне коленичилия Дризт в очите.
— Време е да се върнеш у дома, приятелко — прошепна той.
Гуенивар се поколеба, чудейки се каква ли бе причината за очевидното му притеснение. Тя също почувства (по-скоро заради неговите думи и тъгата в очите му, отколкото заради статуетката, която й изглеждаше досущ както преди), че този път раздялата може да е завинаги.
Ала вече не бе в състояние да промени нищо — прекалено изтощена бе, за да се опитва да устои на магията, която я зовеше обратно в Звездната равнина. Бавно и несигурно, тя се изправи и олюлявайки се, започна да обикаля около фигурката.
Миг по-късно Дризт, едновременно развълнуван и уплашен, видя как тялото й започва да избледнява и постепенно отстъпва място на сива мъгла.
Щом и последното валмо се разсея, той вдигна вълшебния предмет и се поуспокои, когато усети, че той е все така хладен и че каквото и да бе станало предишния път, очевидно не се случваше отново. Внезапно осъзна колко неразумно е постъпил и лавандуловите му очи се разшириха от ужас.
— Какво има? — учуди се Фрет.
— Мечът на Кати-Бри не е у мен! — прошепна той. — Ако нещо в междупространствения тунел се обърка…
— С магията отново всичко е наред — успокои го Фрет. — Както в статуетката, така и в целия свят. С магията всичко е наред.
Дризт притисна фигурката до гърдите си. Нямаше никаква представа къде може да е Кати-Бри и единственото, което му оставаше да направи, бе да чака и да се надява.
Бруенор седеше на трона си, ала за разлика от Риджис, който бе застанал до него, не изглеждаше особено въодушевен. Полуръстът вече се бе срещнал с гостите, които всеки момент щяха да бъдат тържествено въведени при краля — със своето вродено любопитство, той винаги се радваше да види ексцентричните харпъловци от Дългата седловина. Четирима от тях сега се намираха в Митрил Хол, четирима магьосници, които можеха да играят много важна роля в защитата на джуджешката твърдина… разбира се, ако преди това неволно не я сринеха до основи.