— Дризт? — попита Кати-Бри.
Бруенор посочи един широк тунел, който тръгваше надолу, и рече:
— Там е. Заедно с котката.
Изпитателният поглед на младата жена обходи галерията. Приготовленията явно бяха завършени, всичко бе по местата си, подредено, доколкото им бе позволило ограниченото време, с което разполагаха. В единия край на помещението Стъмпет и няколко жреци усърдно подреждаха стъкленици с отвара, сгъваха одеяла и превръзки и захлупваха кутийки с билкови мехлеми за ранените, Кати-Бри неволно потръпна, споходена от грозната мисъл, че всички тези превръзки ще бъдат изразходвани, много преди войната да е свършила.
Недалече от жреците, трима от магьосниците от Дългата седловина, Харкъл, Бидърду и Белла дон Дел Рой, разговаряха край неголяма, кръгла масичка, покрита с десетки карти и пергаменти.
След известно време Белла вдигна поглед от ръкописите и кимна на Бруенор, който побърза да отиде при нея.
— Нима просто ще стоим и ще чакаме? — обърна се Кати-Бри към Риджис.
— Засега — отвърна той. — Ала много скоро двамата с Бруенор, заедно с някой от магьосниците, ще поведем един отряд към Галерията на Тънълт, където ще се срещнем с Дризт и Пуент. Сигурен съм, че баща ти възнамерява да те вземе с нас.
— Нека само се опита да ме спре! — тихичко промърмори младата жена и се замисли над думите на полуръста.
Галерията на Тънълт беше най-голямата пещера извън Сребърните зали и ако Дризт щеше да ги чака там, а не на някое затънтено място, и ако Мрачните наистина бяха нахлули в тунелите край Митрил Хол, значи битката щеше да се състои съвсем скоро. Кати-Бри си пое дъх и свали Таулмарил от рамото си. Опита тетивата му, после провери колчана, който висеше на кръста й, за да се увери, че е пълен, макар да знаеше, че е магически и никога не се изпразва.
— Готови сме — долетя нечие телепатично уверение и тя веднага разбра, че това може да е само Ка-зид’еа.
Думите на новия й другар й подействаха успокояващо — напълно уверена в него, тя бе сигурна, че двамата мислят еднакво. Мечът беше прав — те наистина бяха готови, всички до един.
При все това, когато Бруенор, заедно с Бидърду, стана от масичката и даде знак на личната си свита, както и на Риджис и Кати-Бри, да го последват, сърцето на младата жена пропусна един удар.
Джуджетата от Отряда на изкормвачите разговаряха възбудено, побутваха се един друг и току се блъскаха в стените. Мрачни елфи в тунелите! Бяха забелязали нашественици и сега нямаха търпение да ги заловят или убият.
В ушите на неколцината елфи, които наистина бяха съвсем близо до Митрил Хол (съгледвачи, изпратени да се поогледат и да проверят пътя, по който щеше да връхлети същинската част от войската, идваща подире им), шумът, вдиган от бойците на Пуент, си бе направо оглушителен. Тихи по природа (така тихи, както бяха и земните недра, които обитаваха), Мрачните решиха, че по петите им идват поне хиляда свирепи войни и като разтеглиха редиците си, започнаха да отстъпват, пропускайки напред далече по-ценните жени. Мъжете, както винаги, останаха в тила, със задачата да забавят неприятеля.
Сражението избухна много скоро в един тесен, но висок тунел. Изкормвачите връхлетяха откъм изток и тримата елфи, които левитираха между сталактитите, вдигнаха миниатюрните си арбалети. Малките, напоени с отрова, стрели се забиха в телата на Пуент и двете джуджета, които тичаха до него.
— Какво! — изрева бесовойнът изненадан от неочакваното ужилване.
Хитър като лисица, той се огледа наоколо, после се строполи на пода, последван миг по-късно от двамата си спътници.
Сепнати, останалите войни от отряда се обърнаха и хукнаха да бягат, без дори да помислят да приберат падналите си другари.
— Убийте двама, а третия доведете за разпит — безмълвно заповяда най-високопоставеният от левитиращите елфи и се спусна към пода.
Тримата меко стъпиха на земята и извадиха изящните си мечове.
Изведнъж падналите бесовойни скочиха на крака и яростно се хвърлиха напред. Нищо, дори прословутата сънотворна отвара на Мрачните, не бе в състояние да надвие пъклената смес, която бойците на Пуент бяха погълнали съвсем наскоро. Почти взривоопасна, течността бе толкова силна, че когато някое джудже успееше да се справи с нея, дълго време не му се налагаше да се страхува нито от студ, нито от отрова.