Затова, когато останалите се втурнаха към галерията, у тях нямаше никакво съмнение, че капаните ще бъдат задействани, тунелите — срутени, а прииждащите врагове — спрени.
Само че нещо се бе объркало. Бидърду тъкмо бе започнал магия, с чиято помощ да се добере до входа на коридора и дори бе успял да очертае междупространствения портал, който да го отведе дотам и обратно, когато видя група коболди. Те също го бяха забелязали, което не беше никак трудно, тъй като Бидърду не беше надарен с инфрачервено зрение и затова носеше ярък скъпоценен камък. Коболдите не бяха глупави същества, особено в битка, и веднага се досетиха какво може да търси човек като него на подобно място. Дори и най-неопитният коболд-войн разбираше колко по-лесно ще им бъде да се справят с един магьосник в бой, докато ръцете му са заети с оръжия, а не със заклинания.
Дори и сега, Бидърду все още можеше да се справи с положението и да премине през портала.
В продължение на седем години, докато не настъпи Смутното време, Бидърду Харпъл, под въздействието на една объркана отвара, бе живял като семейното куче в Бръшляновото имение. Когато навред в Царствата магията изгуби силите си, той си бе възвърнал човешкото тяло — временно, но все пак достатъчно дълго, за да успее да събере съставките за нова отвара, с чиято помощ завинаги да се излекува от ефекта на предишната. Когато малко по-късно отново прие кучешки образ, той вече бе обяснил на роднините си какво да сторят, за да го избавят от проклятието. Най-неочаквано обаче, сред обитателите на имението избухна оживен спор дали да „изцерят“ Бидърду или не — изведнъж се оказа, че мнозина от харпъловци истински са се привързали към кучето… доста повече, отколкото го бяха харесвали докато беше човек.
През голяма част от пътуването към Митрил Хол, той дори бе служил като куче водач на ослепелия Харкъл.
После на неприятностите с магията бе дошъл край и спорът се бе обезсмислил, тъй като въздействието на отварата отмина от само себе си.
А дали наистина бе отминало? До този миг Бидърду не бе хранил никакви съмнения, че е напълно излекуван, ала ето че когато видя приближаващите коболди, той изведнъж оголи зъби и изръмжа, космите на тила му настръхнаха — ако имаше опашка, сега тя щеше да стърчи право нагоре!
Накани се да клекне на четири крака и едва тогава забеляза, че няма лапи, а ръце… ръце, които не държат никакво оръжие. От устните му неволно се откъсна стон — коболдите вече се намираха само на няколко метра от него.
Трябваше да направи магия и то колкото се може по-бързо. Без да губи повече време, той вдигна палците на двете си ръце и поде заклинателен напев.
Коболдите се хвърлиха отгоре му, замахнали за смъртоносен удар.
Внезапно от ръцете на вълшебника изригнаха гигантски пламъци, огромни огнени езици, които подскочиха нависоко и се извиха в страховита, изпепеляваща дъга.
Половин дузина от нападателите му рухнаха по-косени, мнозина от другарите им, обгорени и изумени, примигваха уплашено.
— Ха! — тържествуващо възкликна магьосникът и щракна с пръсти.
Коболдите тръснаха глави и отново се нахвърли — ха отгоре му, само че този път той нямаше заклинание, с което да ги спре.
Отначало в редиците на коболдите и гоблините като че ли цареше пълен хаос, който продължи да господства сред по-голямата част от прииждащите пълчища. Ала между тях имаше няколко отряда, които бяха получили солидна военна подготовка в тунелите под дома на Облодра.
Именно от такива бойци бе съставена и групичката, която нахлу в галерията под формата на разтеглен клин с трима едри коболди на върха, ловко избегна ожесточените мелета по пътя си и се насочи наляво, към входа на една от страничните пещери. Повечето джуджета предпочитаха да не се захващат, с тях, не и когато наоколо бе пълно с много по-лесни жертви.
Необезпокояван, малкият отряд коболди почти бе достигнал целта си, когато от пещерата, към която бяха тръгнали, изскочиха десетина джуджета и с гръмки викове се нахвърлиха отгоре им. Коболдите обаче не отстъпиха, а се забиха в редиците на неприятеля, разделиха ги на две и ги раздалечиха едни от други. Неколцина от тях (както и едно джудже) срещнаха смъртта си при тази първоначална атака, ала бързо оправиха строя си и така засилиха натиска върху врага, че онези от брадатите войни, които бяха уловени между тях и стената на галерията, изведнъж се оказаха в крайно тежко положение.
От другата страна на живата преграда, издигната от дребните бойни, останалите джуджета с ужас разбраха каква огромна грешка са допуснали — бяха подценили противника и хитрата им стратегия ги бе хванала неподготвени. Другарите им бяха загубени, а те с нищо не можеха да им помогнат, особено след като коболдите навлязоха под група доста ниски сталактити и още повече затегнаха редиците си.