– Да. Още спи, мисля. Ще проверя. – Тръгнах по коридора.
– Нали не е болен? Никога не се разболява.
– За всичко си има първи път. – Надникнах в спалнята и видях, че съпругът ми е величествено изтегнат в съня си, ръцете му бяха гушнали възглавницата ми, а лицето му беше заровено в нея. На пръсти отидох и оставих лека за махмурлук на нощното шкафче и пак на пръсти излязох, затваряйки вратата след себе си.
– Още спи – прошепнах.
– Еха. Добре, промяна в плана. Има някои документи, които и двамата трябва да подпишете преди четири часа следобед. Ще ги пратя по куриер. Обади ми се, когато са готови, и ще изпратя някой да ги вземе.
– Трябва аз да подпиша нещо? Какво е?
– Не ти ли е казал? – Той се засмя. – Е, няма да развалям изненадата. Ще видиш, като ги получиш. Обади се, ако имаш някакви въпроси.
Изръмжах тихо.
– Добре. Благодаря.
Затворихме и аз се загледах в коридора към спалнята с присвити очи. Какво беше намислил Гидиън? Подлудяваше ме, че беше задействал неща и се беше погрижил за проблеми, без да поговори с мен за тях.
Смартфонът ми започна да звъни в кухнята. Претичах през всекидневната и погледнах дисплея. Номерът не ми беше познат, но кодът беше на Ню Йорк.
– За бога – промърморих, имах чувството, че вече съм прекарала цял ден на работа, а беше едва десет и половина сутринта. Как, по дяволите, се справяше Гидиън с това едновременно дърпане в различни посоки? – Ало?
– Ева, пак е Крис. Надявам се, нямаш нищо против, че Айрланд ми даде номера ти.
– Не, няма проблем. Съжалявам, че не ти звъннах по-рано. Не исках да те тревожа.
– Значи той е добре?
Отидох да седна на един от високите столове.
– Не. Беше тежка нощ.
– Звънях в офиса му. Казаха ми, че тази сутрин го няма.
– Вкъщи сме. Той още почива.
– Значи нещата са зле – предположи Крис.
Познаваше добре моя мъж. Гидиън беше човек с навици, животът му беше прецизно подреден и сегментиран. Всяко отклонение от установените модели се случваше толкова рядко, че беше повод за притеснение.
– Ще се оправи – уверих го. – Ще се погрижа за това. Просто има нужда от малко време.
– Има ли нещо, което аз мога да направя?
– Ако се сетя за такова, ще ти кажа.
– Благодаря ти. – Той звучеше уморен и разтревожен. – Благодаря ти, че ми каза истината и че си му опора. Ще ми се аз да съм бил до него, когато се е случило. Сега трябва да живея с факта, че не съм.
– Всички трябва да живеем с това. Вината не е твоя, Крис. Това не го прави по-леко, знам, но трябва да го помниш, или ще се съсипеш. Което няма да помогне на Гидиън.
– Твърде мъдра си за годините си, Ева. Толкова се радвам, че той те има.
– Аз извадих късмет с него – казах тихо. – И то голям.
Приключих разговора и неволно се замислих за майка си. Да видя това, през което минаваше Гидиън, ме накара да я оценя още повече. Тя беше до мен тогава, беше се борила за мен. Тя също бе изпитвала вина, което я направи покровителски настроена до степен на лудост, но благодарение на нейната любов една определена част от мен не беше толкова повредена, колкото при Гидиън.
Обадих ѝ се и тя вдигна веднага.
– Ева. Напоследък ме избягваш нарочно. Как се предполага да планирам сватбата ти без твоето мнение? Има толкова много решения за вземане и ако взема някое погрешно, ти ще...
– Здрасти, мамо – прекъснах я. – Как си?
– Стресирана – каза тя, задъханият ѝ по природа глас издаваше немалко обвинение. – Как другояче да съм? Планирам един от най-важните дни в живота ти съвсем сама и...
– Мислех си, че можем да се съберем в събота и да нахвърляме целия план, ако това пасва на твоя график.
– Наистина ли? – Изпълненото с надежда удоволствие в гласа ѝ ме накара да се почувствам виновна.
– Да, наистина. – Мислила бях за втората сватба като за нещо, което беше повече за майка ми, отколкото за когото и да е друг, но грешах. Тя беше важна и за нас с Гидиън, още една възможност да потвърдим неразривната си връзка. Не за целия свят, а за нас двамата.
Той трябваше да спре да ме държи на разстояние, за да ме предпазва, а аз – да спра да се тревожа, че ще изчезна, когато стана госпожа Гидиън Крос.
– Това би било чудесно, Ева! Можем да хапнем късна закуска тук заедно със сватбения агент. Да прекараме следобеда в обсъждане на всички възможности.
– Искам нещо малко, мамо. Интимно. – Преди да успее да възрази, побързах да изложа идеята на Гидиън: – Можем да направим огромен прием за гости, но искам самата сватба да е лична.
– Ева, хората ще се обидят, ако са поканени на приема, но не и на церемонията!
– Наистина не ме интересува. Не се женя за тях. Женя се, защото съм влюбена в мъжа на мечтите си и ще прекараме остатъка от живота си заедно. Не искам фокусът и за миг да се измества от това.