– Същото важи и за него.
Беше заведение за хранене, което туристите не биха и погледнали. Малко и грозновато, то имаше пластмасова шатра отпред, която не го правеше да изглежда нито единствено по рода си, нито гостоприемно. Специалитетът му беше супа, както и различни видове сандвичи за хората е по-голям апетит. В хладилната витрина до вратата се предлагаше ограничен избор от напитки, а древният касов апарат можеше да приема единствено кеш. Не, пътуващите хора никога нямаше да влязат в това място, собственост на имигранти, които бяха решили да отхапят от Голямата ябълка. Те отиваха на местата, популярни от киното или от телевизионните предавания, или на онези, които запълваха блестящото зрелище на Таймс скуеър. Местните обаче разпознаваха този скъпоценен камък в квартала си и се нареждаха на опашка пред вратата му.
Преминах покрай тази опашка, за да достигна дъното, където имаше малка стая с няколко очукани емайлирани маси. Самотен мъж седеше на една от тях и четеше вестник, а от купата му със супа се вдигаше пара.
Издърпах стола срещу него и седнах.
Бенджамин Кланси не вдигна очи, когато заговори.
– Какво мога да направя за вас, господин Крос?
– Мисля, че ти дължа благодарности.
Той лениво сгъна вестника и го остави настрани, погледът му срещна моя. Този мъж беше със солидна физика, целият в мускули. Косата му бе тъмноруса, подстригана късо във военен стил.
– Така ли? Е, тогава приемам. Въпреки че не го направих за вас.
– Не съм си го и помислял. – Погледнах го изучаващо. – Все още стоиш на пост.
Кланси кимна.
– Тя мина през много неща. Ще се погрижа да не минава през повече.
– Нямаш ли ми доверие да го направя аз?
– Не ви познавам достатъчно добре, за да ви вярвам. Смятам, че и тя също. Така че известно време ще държа ситуацията под око.
– Обичам я. Мисля, че съм доказал докъде бих стигнал, за да я защитя.
Погледът му стана твърд.
– Някои мъже трябва да бъдат убити като бесни кучета. Други трябва да са тези, които го правят. Не мислех, че сте който и да е от тези мъже. А това ви прави съмнителна личност по мое мнение.
– Грижа се за това, което е мое.
– О, вие наистина се погрижихте. – Усмивката не достигна очите му. – А аз се погрижих за останалото. Стига Ева да е щастлива с вас, ще оставим нещата дотук. Ако някой ден решите, че тя не е това, което искате, оставете я с достойнство и с уважение. Ако я нараните по какъвто и да е начин, тогава вече ще имате проблем, независимо дали съм жив или в гроба. Схващате ли?
– Няма нужда да ме заплашваш за да бъда добър с нея, но схванах. – Ева беше силна жена. Достатъчно силна, за да превъзмогне миналото си и да обрече бъдещето си на мен. Но също така беше уязвима по начин, който повечето хора не виждаха. Именно затова бих направил всичко, за да я закрилям, и изглежда, Бенджамин Кланси чувстваше същото.
Наведох се напред.
– На Ева не ѝ харесва да я шпионират. Ако се превърнеш в проблем за нея, ще поседнем отново заедно.
– Планираш ли да го превърнеш в проблем?
– Не. Ако тя те хване да го правиш, няма да е защото аз съм ѝ казал. Просто помни, че е прекарала целия си живот, гледайки през рамо и задушавана от майка си. Сега диша леко за първи път Няма да ти позволя да ѝ го отнемеш.
Кланси присви очи.
– Мисля, че се разбрахме.
Оттласнах се от масата и се изправих, протегнах му ръка.
– Бих казал, че е така.
***
В края на деня, когато разчистих бюрото си, се почувствах цял и спокоен.
Там, в офиса ми на върха на "Крос индъстрис", държах под контрол всеки детайл. Не се съмнявах в нищо, най-малкото в себе си.
Почвата под краката ми се беше изравнила. Бях успокоил някои настръхнали хора заради отменените ми срещи от сряда, като в същото време бях изпълнил всичко за четвъртък. Въпреки че бях пропуснал цял един ден, вече не изоставах.
Скот влезе.
– Потвърдих графика ти за утре. Госпожа Видал ще се срещне с теб и с госпожица Трамел в хотел "Модерн" по обяд.
Мамка му. Бях забравил за обяда с майка ми.
Погледнах го.
– Благодаря, Скот. Приятна вечер.
– И на вас, господин Крос.
Изправих рамене, отидох до прозореца и погледнах към града. Нещата бяха по-лесни преди Ева. По-прости. През деня, докато бях погълнат от работа, бях отделил един миг да потъгувам за тази простота. Сега – с наближаващата вечер и времето, което имах, за да помисля – идеята за големи ремонти в дома, на който бях започнал да гледам като на убежище, ме притесни повече, отколкото бих могъл да призная на жена си. Като вземех предвид всички други лични проблеми, с които се сблъсквахме, се чувствах смазан от гигантските промени, които правех.