Да се събуждам с Ева до себе си, такава, каквато беше тази сутрин, си заслужаваше всичко, но това не значеше, че не се борех с последиците от нейната поява в живота ми.
– Господин Крос.
Обърнах се при звука от гласа на Скот и го видях изправен на вратата на офиса ми.
– Още си тук.
Той се усмихна.
– Бях тръгнал към асансьорите, когато Черил ме задържа на рецепцията. Някоя си Диана Джонсън пита за вас в лобито. Исках да потвърдя дали да ѝ кажа, че днес вече не сте на разположение.
Изкуших се да я отпратя. Не бях толерантен към репортери, а още по-малко към бивши любовници.
– Кажи им да я изпратят.
– Искате ли да остана?
– Не, можеш да си вървиш. Благодаря.
Гледах го как си тръгва, а после как Диана се задава. Тя закрачи към офиса ми е дългите си крака на високи токчета, тънката ѝ сива пола се плъзгаше по коленете ѝ. Дългата ѝ тъмна коса се полюшваше по раменете ѝ и падаше около ципа, който придаваше екстравагантен вид на иначе обикновената ѝ блуза.
Тя ми отправи ослепителна усмивка и протегна ръка.
– Гидиън. Благодаря, че ме прие с толкова кратко предизвестие.
Ръкувах се с нея бързо и рязко.
– Предполагам, че не би си направила труда да дойдеш направо тук, ако не е важно.
Думите ми бяха едновременно факт и предупреждение. С нея бяхме стигнали до споразумение, но то нямаше да продължи, ако тя мислеше, че може да експлоатира връзката ни отвъд това, което съм допуснал.
– Заслужава си заради гледката – каза тя, очите ѝ се задържаха върху мен една идея по-дълго, преди да се преместят към прозореца.
– Съжалявам, но имам среща, така че не мога да остана дълго.
– Аз също бързам. – Тя отметна косата си през рамо, отиде до най-близкия стол и седна, кръстосвайки краката си по начин, който показваше повече от стегнатото ѝ бедро, отколкото исках да видя. Започна да рови в голямата си чанта. Извадих смартфона от джоба си, погледнах часа и се обадих на Ангъс.
– Ще сме готови след десет минути – казах, когато той вдигна.
– Ще докарам колата.
Прекратих обаждането и погледнах към Диана, нетърпелив да разбера какво иска.
– Как е Ева? – попита тя.
– След малко ще бъде тук. Можеш да я попиташ сама.
– О! – Тя ме погледна, едното ѝ око беше скрито зад падналата коса. – Може би е по-добре да си тръгна, преди да е дошла. Мисля, че нашето... минало я кара да се чувства неудобно.
– Тя знае какъв бях – казах с равен тон – и знае, че сега вече не съм такъв.
Диана кимна.
– Разбира се, че го знае, и разбира се, че не си, но на никоя жена не ѝ харесва миналото на мъжа ѝ да ѝ се навира в очите.
– Тогава трябва да внимаваш да не го правиш.
Второ предупреждение.
Тя извади тънка папка от чантата си. Изправи се и тръгна към мен.
– Не бих го направила. Приех извинението ти и го оцених.
– Добре.
– Човекът, за когото трябва да се тревожиш, е Корин Жиро.
Цялото търпение, което имах, се изпари.
– Корин е проблем на мъжа си, не мой.
Диана протегна папката към мен.
Взех я, отворих я и видях вътре прессъобщение.
Четях, а пръстите ми се затягаха, докато не смачках краищата на листа.
– Продала е биографична книга, разкриваща всичко за връзката ви – каза тя без нужда. – Пускат я официално в понеделник сутрин в девет.
16.
– Другите двойки се срещат, харесват се, приятелите им критикуват малко, но предимно ги подкрепят, а после остават за известно време в онази любовна фаза, където просто се наслаждават един на друг. – Въздъхнах и погледнах Гидиън, който седеше до мен на дивана. – Ние, от друга страна, нямаме и миг спокойствие.
– За какъв вид спокойствие говориш? – попита доктор Питърсън, докато ни гледаше с приятелски интерес.
Този интерес ми даде надежда. Веднага щом с Гидиън пристигнахме, видях променените отношения между него и доктора. Между тях имаше повече свобода, нова лекота. По-малко предпазливост.
– Единствените хора, които наистина искат да бъдем заедно, са майка ми, която мисли, че това, че се обичаме, е бонус към милиардите му; вторият му баща и сестра му.
– Не мисля, че оценяваш справедливо майка си – каза доктор Питърсън, облегна се и ме погледна в очите. – Тя иска да бъдеш щастлива.
– Е, за майка ми голяма част от щастието е да бъдеш финансово осигурен, което аз просто не разбирам. Никога не се е борила с бедност, тогава защо се страхува да не остане без пари? Както и да е... – Свих рамене. – Просто точно сега съм ядосана на всички. Гидиън и аз се разбираме чудесно, когато сме само двамата. Искам да кажа, караме се понякога, но винаги го преодоляваме. И се чувствам сякаш винаги сме по-силни, когато го направим.