Марк се отпусна назад на виниловото сепаре с цвят бордо.
– Става все по-зле и по-зле.
– Не казвам окончателно, че няма да го направя – опитах се да демонстрирам, че не е от голямо значение. – Не съм сигурна, че аз и Гидиън трябва да работим заедно. Искам да кажа, не съм сигурна, че той трябва да ми е шеф... или каквото и да е там. Знаеш какво имам предвид.
– Не ми харесва да го кажа – каза Стивън, – но тя има право.
– Това не ми помага за моя проблем – промърмори Марк.
– Съжалявам. – Не можех да им кажа колко съжалявах наистина. Дори не смятах, че мога да ги посъветвам. Как бих могла да съм безпристрастна относно възможностите на Марк?
– Позитивното в случая е – казах вместо това, – че със сигурност си търсена стока.
Стивън сръга Марк с усмивка.
– Аз това вече го знаех.
– И така – Кари преметна ръка около мен, когато се сгуших до него, – ето ни отново тук.
Още една вечер в дома на майка ми. Тя най-накрая беше станала подозрителна, като се имаше предвид, че прекарвахме четвърта вечер подред в дома ѝ. Признах, че с Гидиън сме се скарали, но не и защо. Не мислех, че ще разбере. Със сигурност щеше да реши, че е напълно нормално за мъж на положението на Гидиън да се занимава с всички дребни и досадни подробности. Колкото до това, че може би щях да загубя работата си, защо изобщо бих искала да работя, когато нямаше финансова нужда от това?
Тя не разбираше. Някои дъщери искаха да бъдат точно като майките си, когато пораснат; аз желаех обратното. И нуждата ми да бъда една анти-Моника беше главната причина толкова да се измъчвам за това, което Гидиън беше сторил. Всеки съвет от нея само щеше да влоши нещата. Негодувах срещу нея толкова, колкото и срещу него.
– Утре си отиваме у дома – казах.
Най-малкото ми предстоеше да видя Гидиън в офиса на доктор Питърсън. Бях отчайващо любопитна как ще мине това. Не можех да не се надявам, че Гидиън е постигнал огромен напредък в терапията си. Ако беше така, тогава може би беше възможно да постигнем още прогрес. Заедно.
Стиснах палци.
Всъщност трябваше да призная на Гидиън това, че даде всичко от себе си, за да ми осигури пространството, от което се нуждаех. Можеше да ме хване в асансьора или лобито на "Кросфайър". Можеше да каже на Раул да ме закара при него, а не там, където аз го инструктирам. Гидиън наистина се стараеше.
– Чувал ли си се с Трей? – попитах. Беше доста смайващо колко често аз и Кари попадахме в сходна ситуация по едно и също време. А може би беше проклятие, което споделяхме.
– Изпрати ми съобщение, в което пишеше, че мисли за мен, но още не е готов да говорим.
– Е, и това е нещо.
Прокара ръка нагоре и надолу по гърба ми.
– Мислиш ли?
– Да – отвърнах. – Аз съм в същото положение с Гидиън. Мисля за него постоянно, но нямам какво да му кажа точно сега.
– И какво следва? Накъде ще поемеш? Кога ще решиш, че имаш какво още да му кажеш?
Помислих върху това за минута, като разсеяно гледах как Харисън Форд търси отговори в "Беглецът", който вървеше със спрян звук.
– Когато нещо се промени, предполагам.
– Искаш да кажеш, когато той се промени. А ако не го направи?
Все още нямах отговор за това, а когато се опитвах да мисля по въпроса, започвах да откачам.
Затова вместо да отговоря, зададох въпрос на Кари:
– Знам, че искаш да поставиш бебето на първо място, и това е правилният избор. Но Татяна не е щастлива. И ти не си. Нито пък Трей. Нещата не се получават за никой от вас. Мислил ли си евентуално да бъдеш с Трей и двамата да помагате на Татяна с бебето?
Той изсумтя.
– Тя няма да се навие на това. Ако тя е нещастна, всички други също трябва да са.
– Не мисля, че тя е тази, която трябва да го реши. Тя е също толкова отговорна за това, че е забременяла, колкото си и ти. Няма нужда да минаваш през някакво изкупление, Кари. – Сложих ръка върху неговата, която лежеше в скута му, палецът ми внимателно погали пресните белези от вътрешната част на китката му. – Бъди щастлив с Трей. Направи го щастлив. И ако Татяна не е доволна, че двама секси мъже се грижат за нея, тогава тя... не прави нещо както трябва.
Кари се засмя меко и притисна устни към главата ми.
– А сега реши и собствения си проблем толкова лесно.
– Ще ми се да можех. – Исках това повече от всичко. Но знаех, че няма да е лесно.
И се страхувах, че може би е невъзможно.
Вибрацията на смартфона ми ме събуди.
Когато осъзнах откъде идва бръмченето, започнах слепешком да търся телефона си, ръцете ми се плъзгаха из леглото, докато накрая го намерих. Звъненето вече беше спряло.