– Наистина е перфектно. То е всичко.
– Когато си вътре в мен и ме гледаш, чувствам, че можем да победим всичко. Но наистина трябва да работим за това! Не можем да се страхуваме да се изправим срещу миналото, защото не искаме да се загубим един друг.
Той изръмжа леко.
– Просто искам да прекарваме време заедно, без да се занимаваме с всички тези гадости!
– Знам. – Потрих с ръка бодящите си гърди. – Но мисля, че трябва да го заслужим. Не можем да го изфабрикуваме, като избягаме някъде за уикенд или за седмица.
– Как можем да го заслужим?
Избърсах сълзите, засъхващи по бузите ми.
– Тази вечер се получи добре. Обаждаш ми се, разказваш ми съня си. Това е правилна стъпка, Гидиън.
– Тогава ще продължим да правим стъпки. Трябва да продължим да се движим заедно, или накрая ще се отдалечим един от друг. Не позволявай това да се случи! Аз се боря с всичко, което имам! Ти също се бори за мен.
Нови сълзи запариха в очите ми. Известно време останах така – плачеща, знаех, че може да ме чуе и това го наранява.
Накрая преглътнах болката и взех спонтанно решение.
– Отивам до онова денонощно кафе на Бродуей и Осемдесет и пета улица за кафе и кроасан.
Той остана безмълвен една дълга минута.
– Какво? Сега?
– Веднага. – Отметнах завивките и се плъзнах на пода.
Тогава той схвана.
– Добре.
Прекъснах разговора, пуснах телефона си на леглото и затършувах да светна лампата. Изтичах до сака си и изрових масленожълтата дълга рокля, която бях напъхала вътре, защото беше лесна за опаковане и удобна за носене.
Сега, когато бях решила, че ще видя Гидиън, бях нетърпелива да стигна до него, но също така бях и суетна. Отделих време да среша косата си и да сложа малко грим. Не исках да ме види след четири дни и да се зачуди защо е бил толкова хлътнал по мен.
Телефонът ми избръмча от съобщение, придвижих се бързо до него и видях известие от Раул: "Отпред съм с колата".
През мен премина лек ток. Гидиън също нямаше търпение да ме види. Все пак той никога не пропускаше възможност.
Напъхах телефона си в чантата, а краката си в чифт сандали и забързах към асансьора.
Гидиън ме чакаше на улицата, когато Раул спря до тротоара. Много от витрините на Бродуей бяха заключени и тъмни, въпреки че самата улица си оставаше добре осветена. Съпругът ми стоеше в светлината, идваща изпод тентата на кафенето, ръцете му бяха в джобовете на тъмните дънки, бейзболна шапка на "Янките" беше нахлупена ниско над очите му Би могъл да бъде всеки млад мъж, излязъл късно през нощта. Очевидно привлекателен, съдейки от начина, по който твърдото тяло изпълваше дрехите му, и от увереността, която излъчваше. Бих го погледнала втори и трети път. Той не беше толкова внушителен, когато не бе облечен в някой от костюмите си от три части, които му стояха така добре, но все още беше достатъчно тъмен и опасен, за да ме възпре от безгрижното флиртуване, към което подтикваха повечето опустошително красиви мъже.
В дънки или във "Фиораванти" Гидиън Крос не беше мъж, когото можеш да приемеш лекомислено.
Той стигна до колата, преди Раул да е спрял напълно, отвори рязко вратата, а после замръзна на място, вгледан в мен с такъв изгарящ глад и чувство за собственост, че започнах да дишам трудно.
Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми, моят също толкова ненаситен поглед се плъзна по цялото му тяло. Беше невъобразимо по-красив, прецизно изваяните черти на лицето му бяха станали още по-съвършени от страданието му. Как бях живяла през последните няколко дни, без да виждам това лице?
Той протегна ръка към мен и аз я хванах, собствената ми ръка трепереше в очакване на докосването му. Допирът на кожата му до моята накара иглички на осъзнаване да препуснат през мен, нараненото ми сърце се изпълни с живот при контакта с него.
Помогна ми да изляза от колата, затвори вратата, а после тупна два пъти по тавана, за да отпрати Раул.
Когато мерцедесът потегли, ние стояхме на по-малко от крачка разстояние, въздухът между нас пламтеше от напрежение. Едно такси профуча край нас, надувайки клаксона си към друга кола, която зави по Бродуей, без да се огледа. Резкият звук стресна и мен, и Гидиън.
Направи крачка напред, очите му бяха тъмни и горещи под козирката на шапката.
– Ще те целуна – каза сурово.
После обхвана челюстта ми с ръка и наклони глава, напасвайки устата си върху моята. Устните му – толкова нежни, твърди и сухи – разтвориха моите с натиск. Езикът му се плъзна дълбоко и погали моя, отдръпна се, после пак се плъзна навътре. Той изстена, сякаш изпитваше ужасна болка. Или удоволствие. Аз изпитвах и двете. Горещите милувки на езика му в устата ми бяха като сладко бавно чукане. Плавни и ритмични, умели, перфектно намекващи за овладяна страст.