– Опитвам се да си направя акаунт в някои социални мрежи – отговорих аз.
– Леле!
Изправи се грациозно и без всякакво усилие, изненадващото беше, че по позата, която зае, личеше, че е нащрек.
– Това е голяма стъпка.
– Така е.
Досега се бях крила заради Нейтън, страхувах се да си създам профил и по този начин да го улесня да ме издири.
– Но вече е време да го направя. Чувствам се... Няма значение. Просто време е вече.
– Наистина.
Облегна лакти на коленете си, събра пръстите на ръцете си и започна да барабани.
– Тогава защо се мръщиш така?
– Ами, има много неща, които трябва да обмисля. Искам да кажа, до каква степен бих могла да споделям?
Вече не трябва да се безпокоя за Нейтън, но Гидиън през цялото време е обект на внимание.
Мисълта ми се насочи към Гидиън, затова реших да проверя неговия профил. Появи се на екрана и ясно видях малката синя отметка, която показваше, че този профил със сигурност е автентичен. При вида на снимката му, на която беше облечен в черен костюм с жилетка и любимата ми синя вратовръзка, веднага изпитах болезнено желание да бъда с него. Беше сниман на покрива на някоя сграда и зад гърба му се виждаха неясните очертания на Манхатън, докато той самият бе съвсем живо и контрастно уловен от фотоапарата.
В действителност обаче той излъчваше много по-силна жизнена енергия. Вперих поглед в очите на Гидиън и потънах в това невероятно синьо. Черната коса служеше като идеална рамка за лицето му, напомнящо лице на паднал ангел, като го обгръщаше с лъскави кичури от тъмна коприна.
Може би бях поетично настроена? Да. Но видът му можеше да послужи за вдъхновение на сонет. Да не говорим за взето на мига решение за женитба.
Кога беше правена тази снимка?
Преди да се срещнем? Гидиън имаше надменния сдържан вид, каращ го да изглежда като недостижима мечта.
– Омъжена съм – изтърсих аз, откъсвайки поглед от най-невероятния мъж, когото бях срещала. – Разбира се, за Гидиън. За кого друг бих могла да се омъжа?
Кари замръзна на мястото си, докато аз продължавах да бръщолевя.
– Моля?
Изтрих длани в клина си. Опитвах да се измъкна, като му съобщавах новината, докато съзнанието му бе замъглено от лекарството против повръщане, но в този момент бях готова да се възползвам от всяка предоставена ми възможност.
– Когато заминахме заедно миналия уикенд. Сключихме тайно брак.
Кари мълча в продължение на една безкрайна напрегната минута. След това неочаквано се изправи на крака.
– Будалкаш ли ме?
Раул извърна глава към нас. Направи го съвсем небрежно и спокойно, но от погледа му веднага стана ясно, че е нащрек. Седеше в далечния край, мрачното му присъствие бе неочаквано ненатрапчиво за такъв набиващ се на очи мъж.
– Защо, по дяволите, е цялото това бързане? – тросна се Кари.
– Ами... просто така се случи.
Не можех да го обясня. И аз си мислех, че е прекалено рано. Все още мисля така. Но Гидиън е единственият мъж, когото мога да обичам така всеотдайно. Когато се замислих за това, установих, че той е бил прав – само отлагахме неизбежното. Освен това Гидиън изпитваше нужда да му обещая, че ще бъда негова завинаги. Моят невероятен съпруг, на когото му беше толкова трудно да повярва, че може да бъде обичан.
– Не съжалявам.
– Все още не – заяви Кари и прокара ръце през косата си. – Господи, Ева! Не можеш просто ей така да се омъжиш за първия мъж, с когото имаш сериозна връзка.
– Не се омъжих просто ей така – възразих аз и смутено се опитвах да не поглеждам към Раул. – Знаеш какви чувства изпитваме един към друг.
– Разбира се. Вие и двамата сте откачалки поотделно. Съберете ли се заедно, става истинска лудница. Показах му среден пръст.
– Ще се справим. Надяването на пръстена не означава, че сме престанали да работим върху взаимоотношенията си.
Кари се отпусна в стола точно срещу мен.
– Какъв ще е мотивът му да се опитва да работи върху себе си? Наградата вече му е в кърпа вързана. Сега вече никога няма да се отървеш от психопатските му сънища и от непрекъснатите резки промени в настроението му.
– Чакай малко – възразих аз напрегнато, съзнавайки горчивата истина в думите му. – Когато ти казах, че сме сгодени, изобщо не се разтревожи така.
– Защото предполагах, че ще мине най-малко година, преди Моника да успее да организира сватбата. Може би дори година и половина. Така поне щяхте да имате известно време да се опитате да поживеете заедно.