В края на краищата, ако на неговите снимки се появяваха други жени, исках да има поне една, на която да присъствам и аз. А тази, която бях избрала, беше несъмнено интимна. И двамата лежахме по гръб и слепоочията ни се докосваха, по лицето ми нямаше никакъв грим, а той бе отпуснат и спокоен и в очите му грееше усмивка. Предизвиквах всеки да погледне снимката и да установи, че между нас имаше такава здрава връзка, каквато светът не познаваше.
Изведнъж ми се прииска да му се обадя. Толкова много ми се щеше да чуя този невероятно секси глас, опияняващ като най-качествена напитка, спокоен, с едва доловима заядлива нотка. Исках да бъда с Гидиън, да поставя ръката си в неговата, да долепя устни до врата му и да усетя мириса на кожата му, който предизвикваше някакъв първичен глад в мен.
Понякога се плашех от това колко много се нуждаех от него. До такава степен, че нямах нужда от абсолютно нищо друго. Нямаше друг човек, с когото да искам да бъда повече – включително най-добрия ми приятел, който в момента се нуждаеше почти толкова силно от мен.
– Всичко е наред, Кари – уверих го аз. – Не се тревожи.
– Щях да се тревожа повече, ако си мислех, че наистина вярваш в това – каза той и нетърпеливо отметна кичурите коса от челото си. – Прекалено скоро е, Ева.
Кимнах.
– Но ще видиш, че ще се получи. Трябваше да се получи. Не можех да си представя живота без Гидиън.
Кари отпусна глава назад и затвори очи. Можех да си помисля, че се поддава на ефекта на хапчетата против повръщане, но забелязах, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели от стискане на подлакътниците. Трудно му беше да приеме новината. Не знаех какво да кажа, за да го ободря.
"Все още се движиш в неправилната посока" – гласеше съобщението на Гидиън.
За малко щях да го попитам откъде знае това, но се спрях. "Добре ли си прекарвате с момчетата?"
"По-приятно ми е, когато съм с теб."
Усмихнах се. "Надявам се, че е така. – Пръстите ми спряха за момент, след това написах: – Казах на Кари."
Отговорът пристигна моментално. "Все още ли сте приятели?"
"Засега не се е отказал от мен."
Не отговори нищо на това и аз си казах, че не трябва да търся някакъв дълбок подтекст в мълчанието му. Беше излязъл с приятелите си. Дори фактът, че ми отговори, вече означаваше прекалено много.
Въпреки това бях ужасно щастлива, когато десет минути по-късно получих следното съобщение: "Не спирай да си мислиш колко ти липсвам".
Погледнах към Кари и забелязах, че ме наблюдава. Дали и Гидиън беше подложен на същото неодобрение от страна на приятелите си?
"Не спирай да ме обичаш" – отвърнах му аз.
Отговорът му беше кратък и съвсем в негов стил: "Имаме сделка".
– Южна Калифорния, любов моя, колко много ми липсваше – каза Кари, докато слизаше по стълбите на самолета, след това наклони глава назад и погледна нощното небе. – Господи, колко е хубаво да избягаш от влагата на Източния бряг Спуснах се по стълбата след него, нямах търпение да стигна до високата тъмна фигура, която чакаше до лъскавия черен джип. Виктор Рейъс беше от мъжете, които моментално привличат вниманието. До известна степен това се дължеше на факта, че е ченге. Останалото се дължеше изцяло на него.
– Татко!
Спуснах се с все сила към него, той се отдръпна от джипа, на който се беше облегнал, и протегна ръце да ме прегърне.
Пое удара на тялото ми в неговото, вдигна ме от земята и ме притисна толкова силно, че не можах да си поема дъх.
– Радвам се да те видя, рожбо – каза той с дрезгав глас.
Кари бавно пристъпи към нас. Татко ме остави обратно на земята.
– Здрасти, Кари.
Сграбчи ръката на Кари, дръпна го към себе си и го прегърна бързо, след това го плесна сърдечно по рамото.
– Добре изглеждаш, момчето ми.
– Старая се.
– Взехте ли си всичко? – попита татко.
Погледна Раул, който пръв бе слязъл от самолета, а сега стоеше мълчаливо и в очакване до един черен мерцедес наблизо.
Гидиън ми беше казал да забравя за присъствието на Раул. Никак не ми беше лесно да го направя.
– Да – отговори Кари и намести дръжката на сака на рамото си. Носеше в ръка чантата ми, която бе по-лека от неговата. Въпреки грима и трите чифта обувки, които бях взела, багажът му беше по-голям от моя. Обичах този негов навик.
– Гладни ли сте? – попита татко и ми отвори предната врата на колата.
В Калифорния беше малко след девет, но в Ню Йорк минаваше полунощ. Обикновено не вечерях в такъв късен час, но не бяхме яли нищо.
Кари отговори, преди още да успея да се кача в колата: