– Умирам от глад.
– Ти винаги си гладен – засмях се аз.
– Ти също, сладурано – не ми остана длъжен той, вмъкна се на задната седалка, седна по средата и се наведе напред, за да не се чувства изолиран. – Аз просто не изпитвам вина от това.
Започнахме да се отдалечаваме от самолета, гледах го как става все по-малък, докато ние се движехме по пистата към изхода. Хвърлих бърз поглед към баща си, опитвах се да разбера какво мислеше за начина ми на живот като съпруга на Гидиън. Частните самолети. 24-часовата охрана. Знам какво беше отношението му към богатството на Стантън, но той ми беше втори баща. Надявах се, че към съпруга ми щеше да се отнесе по-благосклонно. Въпреки това съзнавах, че имаше огромна разлика с предишния ми начин на живот. Преди щяхме да кацнем на пристанището в Сан Диего. Щяхме да се отправим към района на "Гасламп", да намерим някоя свободна маса в "Дикс ласт ризорт" и в следващия час да се смеем на глупости и да пием бира, докато вечеряме.
Сега между нас се чувстваше напрежение, каквото никога не бе имало преди. Нейтън. Гидиън. Мама. Сякаш всички те се бяха настанили помежду ни.
Беше ужасно. Наистина ужасно.
– Какво ще кажете да отидем в онова заведение на "Оушънсайд" с отвратителната бира и черупките от фъстъци по пода? – предложи Кари.
– Точно така – заявих аз, обърнах се и му се усмихнах благодарно. – Ще бъде много забавно.
Непретенциозно и познато. Идеално.
Когато погледнах към баща ми и видях, че се усмихва, разбрах, че и той мисли същото.
– Дадено.
Летището остана далеч зад гърба ни. Извадих телефона от чантата си и го включих, исках да пусна музика по уредбата на колата, така че тя да ни напомни за отминалите и не чак толкова сложни времена.
Есемесите започнаха да се появяват един след друг и скоро запълниха целия екран на телефона ми. Последният беше от Брет: "Обади ми се, когато пристигнеш в града".
И като по даден знак по радиото зазвуча "Златна".
На следващия ден тъкмо изкачвах стълбите на малката веранда пред къщата на баща ми, когато телефонът ми започна да вибрира. Извадих го от джоба на шортите си и затрептях от щастие, когато видях снимката на Гидиън на екрана.
– Добро утро – започнах аз и се настаних близо до вратата, в единия от покритите с възглавници столове от ковано желязо. – Добре ли спа?
– Достатъчно добре. – Любимият ми леко дрезгав глас премина като ласка през мен. – Раул каза, че кафето на Виктор Рейъс може да събуди и мечка от зимния ѝ сън.
Хвърлих поглед към мерцедеса, паркиран от другата страна на тясната уличка. Прозорците бяха така плътно затъмнени, че мъжът вътре не се виждаше. Имаше нещо малко плашещо в това, че преди още да успея да се прибера вътре, Раул някак си бе успял да каже на Гидиън за кафето, което току-що му бях занесла.
– Да не се опитваш да ме сплашиш, като ми демонстрираш, че ме наблюдаваш през цялото време?
– Ако целта ми беше да те сплаша, нямаше да го правя толкова фино.
Взех чашата си от малката масичка, където я бях оставила, преди да занеса кафето на Раул.
– Нали знаеш, че като ми говориш с този тон, на мен веднага ми се приисква да ти отвърна по същия начин?
– Защото ти харесва как реагирам на предизвикателствата ти – измърка той и въпреки горещия летен ден по кожата ми пробягаха тръпки.
Извих устни.
– И какво точно правихте снощи с приятелчетата ти?
– Обичайното. Пийнахме. Заяждахме се един е друг.
– Излязохте ли?
– Да, за няколко часа.
Стиснах по-здраво телефона, като си представих група секси пичове, тръгнали да свалят мацки.
– Надявам се, че си прекарал добре.
– Да, не беше толкова лошо. Кажи ми какви са плановете ти за днес. – Усетих в гласа му същото напрежение, което изпитвах и аз. За нещастие, бракът не можеше да излекува ревността.
– Ще хапнем набързо с татко, когато Кари най-после надигне задника си от дивана. След това ще идем в Сан Диего, за да се видим с доктор Травис.
– А вечерта?
Отпих от кафето и се подготвих за предстоящия спор. Знам, че мислеше за Брет.
– Мениджърът на групата ми изпрати имейл, в който обяснява откъде да взема билетите за ВИП местата, но реших, че няма да ходя на концерта. Кари може да заведе някой приятел, стига да иска. Това, което искам да кажа на Брет, няма да отнеме много време, затова или ще го видя утре, преди да замина, или ще си поговорим по телефона.
Чу се лека въздишка.
– Предполагам, че знаеш какво точно искаш да му кажеш.
– Ще бъда съвсем ясна. След песента "Златна" и след обявяването на годежа ми мисля, че не е подходящо да ни виждат заедно на обществени места. Надявам се, че ще останем приятели и ще продължим да поддържаме връзка, но по-добре е да контактуваме чрез имейли и есемеси, освен ако и ти не присъстваш.