– О!
Стомахът ми се сви. Достатъчно неприятно беше, че бях изляла душата си пред Гидиън. Почувствах се още по-зле, когато разбрах, че баща ми бе чул всичко.
– Имах намерение да си поприказвам с теб дали съзнаваш какво вършиш, да се сгодиш така прибързано, и то толкова млада.
Вдигнах крака и ги свих под себе си.
– Така и предполагах.
– Но сега мисля, че разбирам какво чувстваш.
Погледна ме, сивите му очи ме наблюдаваха нежно, но изпитателно.
– Каза го много по-добре, отколкото аз се изразих тогава, преди толкова много години. Единственото, което успях да кажа тогава, бе "Обичам те", а това явно не беше достатъчно.
Очевидно говореше за майка ми. Знам, че сигурно му беше много трудно да не го прави, след като толкова много приличах на нея.
– Гидиън също смята, че тези думи не са достатъчни.
Сведох поглед към пръстените си. Гидиън ми беше подарил първия като израз на необходимостта му да се държи плътно за мен, а другият беше едновременно символ на неговата обвързаност и дан към онова отминало време, когато за последен път се е чувствал обичан.
– Но ми го показва. Непрекъснато.
– Разговарях с него няколко пъти – започна баща ми и спря за момент. – Трябваше непрекъснато да си напомням, че все още няма трийсет години.
Това ме накара да се усмихна.
– Той е много сдържан.
– Освен това е абсолютно непроницаем.
Усмихнах се още по-широко.
– Той е играч на покер. Но думите му са съвсем искрени.
Вярвах на Гидиън безусловно. Винаги ми казваше истината. Проблемът беше в това, че имаше много неща, които не ми казваше.
– И той иска да се омъжи за дъщеря ми.
Хвърлих поглед към баща си.
– Дал си му благословията си.
– Каза, че винаги ще се грижи за теб. Обеща да те държи в безопасност и винаги да те прави щастлива – продължи той и се загледа в мерцедеса от другата страна на улицата. – Все още не знам защо му вярвам, дори когато обсажда къщата ми заради теб. Не помогна и това, че излъга, като каза, че ще изчака, преди да ти предложи.
– Не можеше да чака, татко. Не му се сърди за това. Обича ме прекалено много.
Баща ми отново извърна поглед към мен.
– Не звучеше никак щастливо, когато преди малко говореше е него.
– Не. Бях отчаяна и несигурна – въздъхнах аз. – Обичам го до полуда, но мразя, когато ставам зависима. Трябва да има баланс във взаимоотношенията ни. Да бъдем равни.
– Това е много добра цел. Никога не я изпускай от поглед. И той ли иска същото?
– Иска да бъдем заедно. Във всичко. Но той вече е изградил репутацията и империята си, а аз искам да направя своите. Не желая непременно империя, но със сигурност искам да си изградя репутация.
– Разговаряла ли си с него за това?
– О, да – отвърнах аз и свих устни. – Но той вярва, че естественото място на госпожа Крос е в отбора на семейство Крос. И аз разбирам логиката му.
– Добре е, че сте премислили това.
Усетих, че премълчава нещо.
– Но?
– Но това би могло да бъде сериозен проблем, нали така?
Харесвах начина, по който баща ми ме караше да премислям нещата, при това без да се опитва да наклони решението ми в дадена посока или да ме съди. Винаги си е бил такъв.
– Да. Не мисля, че това би могло да разруши връзката ни, но може да се окаже истински проблем. Не е свикнал да не получава това, което иска.
– Тогава ти си много подходяща за него.
– И той мисли така – отвърнах аз и свих рамене. – Проблемът не е в Гидиън. А в мен. Имал е много неприятности в живота и е трябвало да се справя сам с тях. Искам от тук нататък да няма чувството, че трябва да продължава така. Искам да знае, че вече сме едно цяло, че аз винаги ще го подкрепям. Трудно ми е да го накарам да повярва в това, когато в същото време искам да бъда независима.
– Колко много приличаш на мен – каза той и се усмихна леко, изглеждаше толкова хубав, че сърцето ми се изпълни с гордост.
– Знам, че вие двамата ще се разберете. Той е добър човек и има прекрасно сърце. Готов е да направи всичко за мен, татко.
Дори да убие.
Тази мисъл ме накара да потръпна. Вероятността Гидиън да бъде принуден да отговаря за смъртта на Нейтън беше съвсем реална. Не можех да допусна да му се случи нещо.
– Ще ме остави ли да платя сватбата? – попита баща ми и изсумтя. – Май по-скоро трябва да те попитам каква съпротива ще окаже майка ти.
– Татко...
Сърцето ми отново се сви. След разговора, който бяхме водили по темата кой ще плати обучението ми в университета, знаех, че няма никакъв смисъл да го убеждавам, че не е необходимо да изпитва финансови затруднения заради мен. Това беше въпрос на чест, а баща ми бе човек на честта.