Ева се мяташе в отговор на мощните ми тласъци, петите ѝ се пързаляха по чаршафа, гърдите ѝ се тресяха от силните ми движения. Беше толкова малка, толкова мека, а аз чуках пищното ѝ тяло, влагайки в това цялата си душа.
Вземи ме. Вземи ме целия. Доброто и лошото. Всичко. Вземи всичко.
Таблата на леглото се блъскаше в стената, която разделяше апартаментите ни, в непрестанен забързан ритъм, който сякаш крещеше "Някакви луди правят секс!" на всеки, който го чуваше. Същото се отнасяше и за ръмженето, изтръгващо се от гърлото ми, животинските звуци на удоволствие, които не опитвах да прикрия. Обожавах да чукам жена си. Копнеех за това. Нуждаех се от него. И въобще не ме интересуваше кой чуваше какво ми причинява тя.
Ева изви гръб и заби зъби в бицепса ми, те се плъзнаха по потната ми кожа. Този знак, че ме притежава, ме подлуди, накара ме да започна да я чукам толкова силно, че чак я преместих в леглото.
Тя извика. Изстенах, когато се обви около мен като ненаситен юмрук.
– Свършвай – просъсках аз, притиснат от необходимостта да направя същото, да се изпразня и да изтласкам и последната си капка в нея.
Завъртях бедра, така че да се отъркам в клитора ѝ, усетих как удоволствието пълзи по гърба ми, когато тя простена името ми и се разтресе, достигайки оргазъм.
Целунах я грубо, опиянен от вкуса ѝ, и се изпразних в нея, стенейки и треперейки.
Ева се препъна леко, докато ѝ помагах да слезе от задната врата на бентлито, когато пристигнахме пред "Кросфайър".
По лицето ѝ се разля гореща вълна и тя вдигна поглед към мен.
– Отвратителен си.
Погледнах я учудено.
– Цялата треперя, а на теб нищо ти няма, ти си истинска машина за секс.
– Съжалявам – усмихнах се аз невинно.
– Не, не съжаляваш. – Кривата усмивка изчезна от лицето ѝ и тя погледна надолу по улицата. – Папараци – отбеляза мрачно. Проследих погледа ѝ и забелязах фотографа, който беше насочил обектива на фотоапарата си през отворения прозорец на колата си. Стиснах Ева за лакътя и я поведох към сградата.
– Ще трябва да започна да си правя прическа всяка сутрин – измърмори тя, – а ти сам се оправяй със сутрешното си надървяне.
– Ангелчето ми – прошепнах, като я придърпах към себе си, – по-скоро съм готов да наема фризьор, който да е на твое разположение двайсет и четири часа на денонощие, отколкото да се откажа от услугите на катеричката ти всяка сутрин.
Тя ме смушка с лакът в ребрата.
– Господи, осъзнаваш ли колко си груб? Някои жени биха се обидили, ако им говориш по този начин.
Тръгна пред мен и първа премина през въртящите се врати на охраната, след това се присъедини към хората, които очакваха следващия асансьор. Застанах плътно зад нея.
– Ти не си една от тях. Аз обаче съм готов веднага да се коригирам. Вече няма да споменавам за катеричката, спомних си, че любимата ти дума е "отверстие".
– О, господи, млъкни – разсмя се тя.
Разделихме се, когато тя слезе на двайсетия етаж, и аз отидох до "Крос индъстрис" сам. Нямаше да го правя още дълго. Един ден Ева щеше да работи за мен, да ми помага заедно да изградим бъдещето си.
Обмислях безбройните начини да постигна тази цел, докато завивах зад ъгъла и отивах към кабинета си. Забавих крачка, когато видях една висока и слаба брюнетка да чака до бюрото на Скот.
Подготвих се за поредната среща е майка ми.
Но в този момент жената извърна глава и видях, че беше Корин.
– Гидиън.
Изправи се грациозно, очите ѝ светнаха и в тях видях погледа, който вече добре познавах, тъй като го бях виждал и в очите на Ева.
Не ми достави никакво удоволствие да видя топлотата в очите на Корин. Тръпка на неудобство премина по гръбнака и скова гърба ми. Последният път, когато я видях, беше малко след опита ѝ за самоубийство.
– Добро утро, Корин. Как си?
– По-добре.
Тръгна към мен, но аз отстъпих назад и това я накара да забави крачка, а усмивката ѝ да изчезне.
– Можеш ли да ми отделиш малко време?
Посочих с жест вратата на кабинета си.
Тя пое дълбоко въздух, обърна се и тръгна пред мен. Хвърлих поглед към Скот.
– Дай ни десет минути.
Той кимна и ме погледна съчувствено.
Корин се отправи към бюрото ми, последвах я и натиснах копчето, което затваряше вратата зад нас. Не затъмних стъклената стена и не свалих сакото си, надявах се, че по този начин ѝ давам знак, че не може да се задържи дълго.
– Съжалявам за загубата ти, Корин.