Гледах го как си тръгва, придружен от охраната. След това отидох до бюрото си и проверих какви съобщения съм получил. Търсили ме бяха двама от членовете на управителния съвет на "Видал рекърдс".
Свързах се със Скот.
– Повикай Араш Мейдани.
Щом Кристофър искаше война, щеше да я получи.
Пристигнах в кабинета на доктор Лайл Питърсън в шест – точно навреме. Психоаналитикът ме посрещна с усмивка, тъмните му очи бяха топли и дружелюбни.
След изминалия ден последното нещо, което исках, бе да прекарам цял час в кабинета му Много повече се нуждаех от един час насаме с Ева. Сеансът ни започна както винаги – доктор Питърсън ме попита как е минала седмицата ми, а аз му отговорих възможно по-накратко. След това той предложи:
– Да поговорим за кошмарите ти. Облегнах се назад и сложих ръка върху страничната облегалка на дивана. Още от самото начало бях споделил съвсем откровено за проблемите си със съня; целта ми беше да получа рецепта за лекарството, което осигуряваше на Ева възможност да бъде до мен през нощта в малко по-голяма безопасност, но никога не бяхме разисквали същността на кошмарите ми.
Това означаваше, че някой друг бе повдигнал тази тема.
– Говорили сте с Ева. – Не беше въпрос, тъй като отговорът беше очевиден.
– Изпрати ми имейл по-рано днес – потвърди той и скръсти ръце върху таблета си.
Започнах тихо да барабаня с пръсти.
Погледът му проследи движението ми.
– Безпокои ли те фактът, че тя се свърза е мен?
Претеглих внимателно думите си, преди да отговоря:
– Тя се тревожи. Не бих се оплакал, щом разговорът ми с вас ѝ помага по някакъв начин. Вие сте и неин терапевт, така че тя има пълно право да дискутира въпроса е вас.
– Но на теб това не ти харесва. Предпочиташ сам да решаваш кои проблеми да споделяш е мен.
– Предпочитам Ева да се чувства в безопасност.
Доктор Питърсън кимна.
– Точно затова си тук. Заради нея.
– Разбира се.
– На какъв изход от сеансите ни се надява тя?
– Вие не знаете ли?
Той се усмихна.
– Бих искал да чуя твоя отговор на въпроса.
Помислих за момент и казах:
– Ева е вземала грешни решения в миналото. Научила се е да разчита на съвета на терапевтите си. Нещата са се получили и това е решението, което тя знае.
– А какво чувстваш ти по въпроса?
– Трябва ли да чувствам нещо? – възразих аз. – Тя ме помоли да опитам и аз се съгласих. Компромисите са много важно нещо в една връзка, не е ли така?
– Така е.
Взе писалката за таблета си и започна да потропва с нея по екрана.
– Разкажи ми за предишните си преживявания, свързани с психотерапията.
Поех дълбоко въздух. После издишах.
– Бях дете. Не си спомням.
Погледна ме над рамката на очилата си.
– Как се чувстваше при разговорите с терапевта? Ядосан, уплашен, тъжен?
Погледнах към венчалната си халка и отговорих:
– По малко от всичко.
– Предполагам, че си изпитвал подобни чувства и по отношение на самоубийството на баща ти?
Усмихна се. Аз присвих очи и го погледнах преценяващо.
– Какво искате да кажете?
– Просто разговаряме, Гидиън – отвърна той и се облегна назад. – Много често имам чувството, че се питаш каква е уловката. Няма такава. Искам единствено да ти помогна.
Наложих си да се отпусна.
Исках кошмарите да спрат. Исках да мога да спя в едно и също легло със съпругата си. Нуждаех се от доктор Питърсън, за да ми помогне да постигна това.
Не исках обаче в името на тази цел да разговарям за неща, които никой не можеше да промени.
8.
– Здрасти, приятелко. Какво мислиш за едно караоке? – попита Шона Елисън в момента, в който вдигнах телефона.
Пуснах молива върху бележника, по който си драсках нещо, след това се настаних на дивана и подвих крака на възглавницата. Минаваше девет, а Гидиън още не се беше появил. Не знаех дали това е хубаво, или лошо, имайки предвид, че по-рано тази вечер той имаше среща с доктор Питърсън.
Слънцето беше залязло преди повече от час и оттогава се опитвах да не мисля за съпруга си на всеки пет секунди. С удоволствие щях да си поприказвам с Шона, за да се поразсея.
– Ами – започнах уклончиво аз, – тъй като съм истински музикален инвалид, мисълта да пея на обществено място изобщо не ми минава през главата. Защо?
Представих си кипящото от живот червенокосо момиче, което бързо се превръщаше в моя приятелка. В много отношения тя приличаше на брат си Стивън, който по стечение на обстоятелствата беше сгоден за шефа ми. И двамата бяха много забавни и добряци, умееха да се шегуват, но иначе бяха здраво стъпили на земята. Семейство Елисън ми допадаха много.