Представих си как едрият червенокос предприемач носи на пръста си такъв пръстен и картинката ми се стори твърде комична.
Марк го изгледа.
– За да го счупиш на строителната площадка ли? Дай да изясним това.
– Диамантите са издръжливи и прекрасни малки неща, но не се тревожи, ще се грижа за него.
– Ще трябва да почакаш, докато започна да ръководя своя собствена агенция – изсумтя недоволно шефът ми.
– Мога да чакам – заяви Стивън и ми намигна. – Регистрирахте ли се вече някъде?
Поклатих отрицателно глава.
– А вие?
– Да, по дяволите!
Отвори чантата си и извади оттам папката, в която бе събрал всички идеи за сватбата.
– Кажи ми какво мислиш за тези десени?
Марк вдигна поглед към небето и въздъхна многострадално. Взех си парченце чесново хлебче и се наведох напред, тананикайки си весело.
През останалата част от следобеда работих върху офертата за "Ланкорп". В края на работния си ден се отправих за тренировката си по крав мага, придружена от Раул. По пътя прочетох отново отговора на съобщението ми до Кланси, в което казвах, че няма да е необходимо да ме води. Беше ми написал, че няма проблем, но ми се струваше, че му дължа по-подробно обяснение.
"Гидиън иска от сега нататък да ме придружават неговите хора, затова вече си свободен. Благодаря ти за помощта."
Отговори ми почти веднага: "Няма защо. Извикай ме, ако имаш нужда от мен. Между другото, приятелката ти не би трябвало да има повече проблеми".
Благодарностите, които му изпратих, ми се сториха крайно недостатъчни. Отбелязах си, че би трябвало да му пратя нещо, с което по-добре да изразя признателността си.
Раул паркира пред тухлената фасада на бившия склад, който Паркър Смит беше превърнал в своя тренировъчна зала по крав мага, след което ме съпроводи вътре и седна на една от пейките. Присъствието му леко ме притесняваше. Досега Кланси винаги ме бе чакал отвън. Фактът, че Раул ме наблюдаваше, ме караше да се чувствам доста неловко.
Въпреки огромното открито пространство залата изглеждаше препълнена заради множеството клиенти по постелките и на тези, които тренираха е индивидуални инструктори. Шумът беше почти оглушителен, истинска какофония от тела, които се стоварваха върху матраците, сблъсъци на тяло в тяло и викове, които участниците издаваха или да нахъсат самите себе си, или да изплашат противника си. Огромните метални врати, през които някога са вкарвали стоките, допринасяха както за индустриалната атмосфера в залата, така и за жегата вътре, срещу която нито климатиците, нито множеството вентилатори помагаха. Разтягах се, подготвяйки се за изтощителната тренировка, когато пред погледа ми попаднаха чифт дълги крака. Изправих се и видях детектив Шели Грейвс от Полицейското управление на Ню Йорк.
Беше прибрала къдравата си кестенява коса в кок – строг като изражението на лицето ѝ, а сините ѝ очи ме гледаха преценяващо и безпристрастно. Страхувах се от нея и от това, което можеше да причини на Гидиън, но също така ѝ се възхищавах много. Беше строга и самоуверена по начин, към който можех само да се стремя.
– Здравей, Ева – поздрави ме тя.
– Здравейте, детектив Грейвс.
Беше облечена за работа в черен панталон и червена блуза. Носеше черно сако, което не прикриваше нито значката, нито пистолета ѝ. Ботушите ѝ бяха износени и строги също като поведението ѝ.
– Забелязах те точно като излизах. Чух за годежа ти. Поздравления.
Стомахът ми се сви леко. Част от алибито, ако човек можеше да го нарече така, беше, че по времето, когато Нейтън беше убит, двамата с Гидиън бяхме разделени. Защо такава могъща и известна публична личност би извършила убийство заради някое бивше гадже, което не искаше да види никога повече?
Годежът ни, обявен толкова скоро след това, изглеждаше твърде подозрителен. Грейвс ми каза, че с партньора ѝ вече са поели друг случай, но много добре разбирах какъв тип ченге е тя. Шели Грейвс вярваше в справедливостта. Вярваше, че Нейтън е получил онова, което е заслужавал, но бях убедена, че вътре в себе си се питаше дали и Гидиън не крие нещо, за което би трябвало да отговаря.
– Благодаря – отговорих аз и изпънах рамене, двамата с Гидиън бяхме на една и съща страна. – Аз съм късметлийка.
Тя погледна към пейките. Към Раул.
– Къде е Бен Кланси?
– Не знам – намръщих се аз. – Защо?
– Просто питам. Знаеш ли, че един от федералните агенти, с когото разговарях за Йедемски, също носи фамилията Кланси – каза тя и впери изпитателен поглед в мен. – Мислиш ли, че имат някаква роднинска връзка?
Пребледнях при споменаването на руския бандит, върху чийто труп бе намерена гривната на Нейтън. Изведнъж ми се зави свят и залитнах леко.