– Какво?
Тя кимна, като че ли бе очаквала точно такава реакция.
– Най-вероятно няма такова нещо. Както и да е, ще се видим по-късно.
Наблюдавах я, докато се отдалечаваше, вперила поглед в Раул. Изведнъж спря и отново се обърна към мен.
– Ще ме поканиш ли на сватбата?
Опитах се да преодолея бученето в главата си.
– На приема след нея. Сватбата ще бъде съвсем скромна, ще присъства само семейството.
– Наистина? Не очаквах това. – По лицето ѝ се появи нещо като усмивка. – Той е пълен с изненади, нали така?
Изобщо не можех да разбера какво иска да каже. Съзнанието ми беше прекалено заето, опитвайки се да разгадае казаното от нея до този момент. Дори не осъзнах, че съм тръгнала след нея, докато не усетих, че я държа за лакътя.
Тя спря, тялото ѝ се изпъна по такъв начин, сякаш искаше да ми каже да я пусна. Което и направих. Незабавно.
Вперих поглед в нея за миг и се опитах да събера мислите си. Кланси. Гидиън. Нейтън. Какво, по дяволите, означаваше това? Какво искаше да каже?
И най-вече защо имах чувството, че ми помагаше? Че се грижеше за мен. И за Гидиън.
Сама се стреснах от думите, които изрекох:
– Искам по някакъв начин да подпомагам организация, полагаща грижи за жертвите на насилие.
Тя вдигна вежди.
– Защо ми го казваш?
– Не знам откъде да започна.
Хвърли ми един поглед.
– Опитай е "Кросроудс" – каза ми тя сухо. – Чувала съм добри отзиви за тях.
Седях със скръстени крака на пода на хола до спалнята ми, когато Гидиън се прибра вкъщи. Облечен в широки дънки и бяла фланела с шпиц деколте, той влезе, въртейки ключа от апартамента ми около пръста си. Вперих поглед в него. Не можах да се въздържа. Сърцето ми винаги ли щеше да спира, когато го видех? Надявах се да е така.
Стаята беше малка и много момичешка, обзаведена от майка ми с антики като тясната писалищна маса, която трябваше да ми служи за бюро. С появата на Гидиън ограниченото пространство се изпълни с огромна доза тестостерон, което ме накара да се почувствам нежна, женствена и изгаряща от желание да бъда похитена.
– Здрасти, шампионе.
Любовта и копнежът, с които ме изпълваше, ставаха явни само от тези две думи.
Изведнъж той спря да върти ключовете и се закова на място, погледна ме отгоре надолу, почти както в онзи първи ден във фоайето на "Кросфайър". Погледът му придоби онази замечтана жестокост, която намирах за невероятно възбуждаща.
Поради някаква причина, която вероятно никога нямаше да разбера, той изпитваше същото към мен.
– Ангелчето ми. – Клекна грациозно до мен, за миг косата му се плъзна по скулите в любовна ласка. – С какво се занимаваш?
Пръстите му прехвърлиха листовете хартия, разпилени по пода около мен. Хванах ръката му и я стиснах, преди проучването, което правех за неговата фондация "Кросроудс", да отвлече вниманието му.
Изрекох онова, което бях научила, дадох му информацията точно толкова директно, колкото ми бе представена и на мен:
– Кланси е, Гидиън. Кланси и брат му, който работи във ФБР, са поставили гривната на Нейтън върху ръката на онзи бандит.
Той кимна.
– Така и предположих.
– Наистина ли? Как? – попитах аз и го тупнах по рамото. – Защо не ми каза нищо? Щях да се побъркам от притеснение.
Гидиън се настани на пода срещу мен и кръстоса крака в същата поза, в която бях застанала и аз.
– Все още нямам всички отговори. С Ангъс работим върху фактите. Който и да го е извършил, е наблюдавал или Нейтън, или мен, следил е действията ни, затова започнахме оттам.
– Или е наблюдавал и двама ви.
– Точно така. Кой би направил това? Кой би бил заинтересован от това? От теб?
– Господи! – възкликнах аз и вперих поглед в лицето му. – Детектив Грейвс знае. ФБР. Кланси...
– Грейвс ли?
– Повдигна темата тази вечер в залата на Паркър. Спомена го ей така, мимоходом, само за да види как ще реагирам на новината.
Той присви очи.
– Или те будалка, или иска да ти каже да престанеш да се тревожиш. По-скоро бих заложил на второто.
За малко да го попитам защо, но след това осъзнах, че и аз бях стигнала до същия извод. Детектив Грейвс беше твърда като стомана, но имаше сърце. Бях го забелязала в малкото случаи, в които имах възможност да общувам с нея. А както изглежда, бе и много добра в работата си.
– Тогава значи трябва да ѝ се доверим? – попитах аз и запълзях между брошурите и листовете хартия, за да отида до него и да се сгуша в скута му.