– Нямам никаква представа – отвърна Мегуми, ровейки из салатата си с пластмасова вилица. – Чувствам се толкова глупаво.
– Винаги бързаме да обвиняваме себе си, но "не" означава "не". Вината не е в теб.
– Знам, но въпреки това...
Много добре знаех как се чувстваше.
– Мислила ли си да разговаряш с някого за това?
Тя ме погледна и подпъхна кичур коса зад ухото си.
– Имаш предвид някой специалист ли?
– Да.
– Не съвсем. Как изобщо започва да си търси човек такъв?
– Здравната ни осигуровка покрива и консултации по психично здраве. Обади се на номера на гърба на здравната ти карта. Ще ти дадат списък с имена, от които можеш да избереш.
– И така просто... да си избера някого?
– Аз ще ти помогна.
И ако правилно бях преценила нещата, щях да намеря начин да помогна и на други жени като нея и мен. Все нещо добро трябваше да излезе от преживяванията ни. Имах и мотивацията, и средствата да го направя. Оставаше само да намеря начина.
Очите ѝ заблестяха.
– Ти си добра приятелка, Ева. Благодаря ти, че си до мен.
Наведох се към нея и я прегърнах.
– Напоследък не ми е писал есемеси – каза тя, когато се отдръпнах от нея. – Продължавам да изпитвам ужас, че ще го направи, но с всеки изминал час, в който не получавам съобщение, се чувствам все по-добре.
Наместих се на стола си и благодарих безмълвно на Кланси.
– Браво.
В пет часа излязох от офиса и взех асансьора до етажа на "Крос индъстрис", надявах се, че ще имам време да си поприказвам с Гидиън, преди да отидем при доктор Питърсън.
Мислех за съпруга си през целия ден, за бъдещето, което исках да изградим заедно. Желаех да ме уважава като личност и да не навлиза в личното ми пространство, но едновременно с това исках да ме допусне малко по-навътре в своето. Исках да имаме повече моменти като този с Кари, когато двамата с Гидиън застанахме един до друг и заедно се изправихме срещу проблема. Не можех да го притискам, ако аз самата не бях склонна да положа известно усилие.
Червенокосата рецепционистка на "Крос индъстрис" натисна бутона и ме пусна да вляза. Поздрави ме с пресилена усмивка, в която не участваше погледът ѝ.
– Мога ли да направя нещо за вас?
– Не, благодаря, няма нужда – отвърнах аз и преминах бързо покрай нея.
Щеше да бъде много хубаво, ако всички, които работеха за Гидиън, бяха приветливи като Скот, но рецепционистката имаше някакъв проблем с мен и аз просто трябваше да приема това.
Отправих се към кабинета на Гидиън и установих, че на бюрото на Скот няма никого.
През стъклената стена видях, че съпругът ми работеше, ръководеше някакво съвещание авторитетно и без всякакво усилие. Стоеше изправен пред бюрото, облегнат на него и кръстосал единия си крак пред другия. Беше облякъл сакото си и разговаряше с двама костюмирани господа и една дама със страхотни обувки на "Кристиан Лубутен". Скот седеше встрани и водеше записки на таблета си.
Настаних се в един от столовете до бюрото на Скот и се зазяпах прехласнато в Гидиън също като хората, които бяха в кабинета му. Не преставах да се удивлявам на самоувереността му като се имаше предвид, че бе само на двайсет и осем години. Мъжете, с които имаше среща, изглеждаха два пъти по-възрастни от него и въпреки това езикът на тялото им и съсредоточеният им вид показваха, че уважават съпруга ми и се вслушват внимателно в думите му.
Да, парите говореха, при това високо, а Гидиън имаше купища пари. Но много деликатно успяваше да внуши чувството, че той е човекът, който контролира и ръководи. Можех да усетя това, след като бях живяла с бащата на Нейтън, първия съпруг на майка ми, който размахваше властта като бухалка.
Гидиън знаеше как да контролира присъстващите, без да се бие в гърдите. Съмнявам се, че обстановката играеше някаква роля за това, присъствието му щеше да бъде внушително във всеки един кабинет.
Той извърна глава и погледите ни се срещнаха. В блестящите му сини очи нямаше никаква изненада. Знаеше, че съм там, беше доловил присъствието ми, точно както аз понякога усещах, че той идва, преди още да съм го видяла. Между нас съществуваше някаква по-особена връзка, която не можех да обясня. Случваше се, когато го няма, а на мен просто ми се иска да е тук, да имам усещането, че е някъде наблизо.
Усмихнах се и извадих телефона от чантата си. Не исках Гидиън да има усещането, че просто седя и го чакам, не че това би го притеснило по някакъв начин.
Бях получила поне дузина есемеси от майка ми, към които бе прикачила снимки на рокли, цветя и сватбени бутици, което ми напомни, че трябваше да разговарям с нея за това, че татко ще плати за церемонията.