– Харесва ти – сумти той и вкарва ръката си още по-навътре. – Всеки път се изстрелваш като гейзер. Всичко е наред. Съвсем нормално е да ти е приятно. Ще се почувстваш още по-добре, когато свършиш. Вече няма да се караш с майка си толкова много...
– Не. Спри. О, господи...
Вкарва два влажни пръста в мен. Извиквам и започвам да се гърча, но той не ме пуска. Пръстите му ме търкат и навлизат на тласъци в мен, достигайки до онази точка, която прави желанието ми да свърша непреодолимо. Но чувството на удоволствие в мен нараства въпреки сълзите в очите ми.
Отпускам глава напред. Брадата ми докосва надигащите ми се гърди. Свършвам. Не мога да се спра...
Изведнъж обаче се виждам от по-висока гледна точка. Неочаквано дланта ми е пораснала, ръката ми също е станала по-голяма, по нея ясно се виждат вените. По ръцете и гърдите ми са се появили черни косми, мускулите на корема ми се движат, докато се опитвам да спра оргазма, който не искам.
Вече не съм дете. Той вече не може да ме нарани.
Върху страницата от списание виждам нож, който блести на светлината от тоалетката до мен. Сграбчвам го и се освобождавам от пръстите му, които ме чукат. Обръщам се и острието потъва в гърдите му.
– Не ме докосвай! – крещя аз, стискам го за рамото и го дърпам, докато ножът потъва в него чак до дръжката.
Очите на Хю се разширяват от ужас. Отваря уста, за да извика, но оттам не излиза нито звук.
Лицето му се преобразява и се превръща в това на Нейтън. Банята от детството ми започва да трепти и също се преобразява. Намираме се в една зловещо позната хотелска стая.
Сърцето ми блъска още по-силно. Не трябва да бъда тук. Не трябва да ме открият тук. Не трябва да открият никаква следа от мен. Трябва да тръгвам.
Спъвам се и залитам назад. Измъквам ножа съвсем лесно, целият е покрит с кръв. Погледът на Нейтън е помътнял от смъртта. Очите му са сиви. Сиви очи. Красиви, любими, гълъбовосиви ириси. Очите на Ева. Помътняват...
Тя е потънала в кръв пред мен. Умира пред мен. Аз я убих. Господи... Ангелчето ми.
Не мога да мръдна. Не мога да я достигна. Тя се сгърчва и около нея на пода се образува локва кръв, буреносните ѝ очи са безжизнени, слепи...
Подскочих и се събудих, останал без дъх, седнах бързо в кревата и усетих струята на климатика, която премина по плувналото ми в пот тяло. Не можех да дишам, паниката и страхът ме задушаваха. Избутах чаршафа, омотал се около краката ми, и се надигнах от леглото обзет от ужас, невиждащ нищо. Стомахът ми се надигна и аз се спуснах към банята, едва успях да достигна тоалетната, преди да повърна.
Взех душ и измих от себе си лепкавата пот, покрила тялото ми. Обаче не ми беше толкова лесно да отмия скръбта и отчаянието. Притискаха ме с тежестта си, докато се бършех със сухата хавлия, и ме задушаваха. Споменът за бледото лице на Ева, носещо по себе си отпечатъка на предателството и смъртта, ме преследваше. Не можех да го изтрия от съзнанието си.
С груби, резки движения свалих чаршафите от леглото и го застлах наново.
– Гидиън.
Изправих се и се извърнах, когато чух гласа на Ева. Беше застанала на прага на спалнята ми и ръката ѝ нервно извиваше подгъва на фланелката, която бе облякла. Разкаянието се стовари върху мен със страшна сила. Беше заспала сама в стаята, която бях обзавел така, че напълно да прилича на спалнята ѝ в Горен Уест Сайд.
– Ей – каза тя тихо и предпазливо, пристъпвайки смутено от крак на крак, което показваше колко неудобно се чувства в момента, – добре ли си?
Светлината от банята осветяваше лицето ѝ, разкривайки тъмните кръгове под зачервените ѝ очи. Беше заспала, плачейки.
Аз ѝ бях причинил това. Бях я накарал да се почувства пренебрегната, нежелана, бях ѝ показал, че нейните чувства и мисли са по-маловажни от моите. Бях позволил на миналото си да застане между нас.
Не, това не беше вярно. Бях позволил на страха ми да я отблъсне.
– Не, ангелчето ми, не съм добре.
Пристъпи крачка към мен, след това спря.
Разтворих ръце и ѝ казах с дрезгав глас:
– Извинявай, Ева.
Спусна се към мен, пищното ѝ тяло беше топло. Притиснах я прекалено силно до себе си, но тя не се оплака. Опрях буза срещу главата ѝ и вдишах аромата. Можех да се изправя лице в лице с всичко, щях да го направя, стига тя да останеше до мен.
– Страх ме е – прошепнах аз съвсем тихо, но тя ме чу.
Заби пръсти в мускулите на гърба ми и ме придърпа към себе си.
– Не се страхувай. Тук съм, до теб.