– Ще положа още по-големи усилия – обещах аз. – Не се отказвай от мен.
– Гидиън – въздъхна тя и дъхът ѝ погали бузата ми, – толкова много те обичам. Искам само да бъдеш щастлив. Съжалявам, че започнах да те притискам, след като ти обещах, че няма да го правя.
– Аз съм виновен. Аз прецаках всичко. Съжалявам, Ева. Толкова много съжалявам.
– Шшшт. Не е необходимо да се извиняваш.
Вдигнах я на ръце, отнесох я до леглото и я положих внимателно на него. Наместих се в прегръдката ѝ, обгърнах я с ръце и облегнах глава на корема ѝ. Тя прокара пръсти през косата ми, започна да масажира главата ми, после тила и накрая гърба ми. Приемаше ме въпреки всичките ми недостатъци.
Памучната ѝ фланелка се намокри от сълзите ми и аз се притиснах засрамен още по-плътно до нея.
– Обичам те – прошепна тя. – Никога няма да спра да те обичам.
– Гидиън.
Размърдах се при звука от гласа на Ева, след това почувствах, че тя плъзва ръка по гърдите ми. Отворих изморените си очи и видях, че се е надвесила над мен, стаята бе изпълнена с меката светлина на зората, чиито първи лъчи караха косата на жена ми да блести.
– Ангелчето ми.
Тя се размърда и плъзна единия си крак върху мен. След това се надигна и ме яхна.
– Хайде да превърнем днешния ден в най-хубавия в живота ни.
Преглътнах трудно.
– Приемам плана ти.
Усмивката ѝ ме накара да се почувствам на седмото небе. Протегна се и взе нещо, което бе оставила на възглавницата си, а след миг от високоговорителите на тавана се разнесе неземна музика.
Трябваше ми само миг, за да я позная. "Аве Мария".
Ева докосна лицето ми и прокара върховете на пръстите си по веждите ми.
– Добре ли си?
Исках да отговоря на въпроса ѝ, но гърлото ми беше стегнато. Успях само да кимна. Как можех да ѝ кажа, че се чувствах като в сън, сякаш бях попаднал в някакъв секващ дъха рай, в който не заслужавах да бъда?
Тя протегна ръка зад гърба си и избута чаршафите изпод бедрата ми. Кръстоса ръце пред гърдите си и свали фланелката. След това я хвърли встрани.
Опитах се да кажа нещо, вперил благоговеен поглед в нея.
– Господи, колко си красива – прошепнах дрезгаво.
Вдигнах ръце и ги прокарах по меките извивки и падини на сластното ѝ тяло. Седнах, забих пети в леглото и се избутах назад, докато се облегнах на таблата на леглото. Вплетох ръце в косата ѝ, след това ги спуснах към врата. Можех да я докосвам с дни и никога нямаше да ѝ се наситя.
– Обичам те – каза тя и наклони глава, за да ме целуне горещо и страстно.
Оставих се в ръцете ѝ, разтваряйки се напълно пред нея. Ева вкара езика си дълбоко, галеше ме с него, а устните ѝ бяха меки и влажни под моите.
– Кажи ми от какво се нуждаеш – промърморих аз, потънал изцяло в приглушената музика.
Потънал в нея.
– От теб. Само от теб.
– Тогава ме вземи – казах ѝ аз. – Твой съм.
– Никак не ми е приятно, че трябва точно аз да ти го съобщя, Крос – заяви Араш, потропвайки с пръсти по страничната облегалка на стола пред бюрото ми, – но си загубил инстинкта си на убиец. Ева те е опитомила.
Вдигнах поглед от монитора си. Бях готов да призная, че след като тази сутрин в продължение на два часа бях правил любов с жена си, в момента не се чувствах особено агресивен. Може би по-скоро отпуснат и спокоен. И въпреки това...
– Само защото не приемам, че конзолата на "Ланкорп", "Фейз уан", не представлява заплаха за "Джен тен", не означава, че не проявявам бдителност.
– Усещаш, че нещо става – поправи ме той, – което не е проява на бдителност, и мога да ти гарантирам, че Райън Ландън вече го е забелязал. Преди на всяка седмица или две ти предприемаше нещо, което да го засегне, а това за добро или зло го караше да предприеме и той нещо.
– Нали едва миналата седмица приключихме сделката за "Позит"?
– Това беше реакция от твоя страна, Крос. Трябва ти да инициираш действие, към което той не те е подтикнал.
Служебният ми телефон иззвъня, разговорът беше прехвърлен от мобилния. Името на Айрланд се появи на екрана, затова се протегнах към слушалката.
– Трябва да се обадя.
– Разбира се, че трябва – измърмори той.
Погледнах го с присвити очи и вдигнах слушалката.
– Как си, Айрланд?
Съвсем не беше в стила на сестра ми да ми звъни по телефона. Обикновено си изпращахме съобщения – и двамата намирахме тази форма на комуникация за по-удобна. При есемесите нямаше неудобни паузи, нито необходимостта да се преструваш на весел и спокоен.
– Извинявай, че те безпокоя по средата на работния ден – започна тя и гласът ѝ ми подсказа, че нещо не е наред.