Гидиън се шегуваше с мен, като казваше, че се пази, за да може да задоволи ненаситността ми, но виждах какво се крие зад неговата сдържаност – той ми даваше контрол над удоволствието си. То беше мое и само мое. Той не изпитваше нито капка от него без мен, което беше изключителен дар. Особено с оглед на миналото му, когато сексуалното освобождаване е било използвано като оръжие срещу него.
– Това е интерактивна изложба – каза той с топли развеселени очи. – Ела при мен.
– Ти си животно. – Бедрата ми бяха влажни от спермата му под халата ми, тъй като бях щастливката, която се събуди до неговото желание.
– Само за теб.
– О, правилен отговор.
Той се ухили. Членът му нарасна.
– Би трябвало да ме възнаградиш.
Отдалечих се от прага и пристъпих по-близо.
– Как предлагаш да го направя?
– По какъвто начин искаш.
Това също беше дар. Гидиън рядко предаваше контрола, и то само на мен.
– Нямам достатъчно време да ти дам каквото заслужаваш, шампионе. Не ми се иска да спра нещата, когато тъкмо стават интересни. – Сложих ръка на стъклото. – Какво ще кажеш да се върнем към това след тренировката ми тази вечер? Ти, аз и това, което искам да правя с теб?
Той се измести и ме погледна право в лицето, вдигна ръка и я допря до моята през стъклото. Погледът му се плъзна по лицето ми с гореща милувка, която беше почти осезаема. Лицето му беше спокойно, една поразително красива маска, която не разкриваше нищо. Но очите... тези шокиращи сини дълбини... те разкриваха нежност, любов и уязвимост.
– Целият съм твой, ангелче – каза той, изричайки думите толкова тихо, че едва достигнаха до мен.
Положих целувка на студеното стъкло.
– Да – съгласих се. – Мой си.
Нова седмица. Същият суперфокусиран Гидиън. Той започна работа веднага щом бентлито се отлепи от бордюра, пръстите му полетяха по клавиатурата, вградена в падащата табла на седалката. Гледах го и намирах напрегнатата му концентрация и увереност за невероятно секси. Бях омъжена за властен и амбициозен мъж и да гледам как той показва тази амбиция, ме възбуждаше неимоверно.
Бях толкова вглъбена в съзерцанието си, че подскочих, когато смартфонът извибрира в чантата до крака ми.
– Божичко – измърморих, докато ровех да го извадя.
Името и снимката на Брет се появиха на екрана. Тъй като знаех, че трябва да се справя с него в един момент, ако исках да спре да ми се обажда, вдигнах телефона.
– Хей – казах внимателно.
– Ева. – Тембърът на вече известния глас на Брет ми подейства толкова силно, колкото винаги, но не по същия начин. Обичах начина, по който пееше, но тази любов вече не беше интимна. Не беше лична. Възхищавах му се така, както на още дузина певци. – Мамка му, опитвам се да се свържа с теб от една седмица.
– Знам. Съжалявам, бях заета. Как си?
– Бил съм и по-добре. Трябва да те видя.
Вдигнах вежди.
– Кога идваш в града?
Той се засмя сурово – звук, лишен от веселие, който ми подейства зле.
– Невероятно. Слушай, не искам да говорим по телефона. Може ли да се срещнем днес? Трябва да поговорим.
– Ти си в Ню Йорк? Мислех, че си на турне...
Динамичното тракане по клавишите, идващо от Гидиън, не се забави и той не ме погледна, но усетих как енергията му се промени. Той слушаше разговора и знаеше кой е на телефона.
– Ще ти кажа какво става, като те видя – каза Брет.
Погледнах намръщено към прозореца, докато чакахме на червения светофар, и се взрях в тълпата пешеходци, пресичащи улицата. Ню Йорк гъмжеше от живот и възторжена енергия, готова да промени света.
– В момента отивам на работа. Какво става, Брет?
– Можем да се срещнем на обяд. Или след края на работното ти време.
Обмислях да му откажа, но настойчивостта в тона му ме спря.
– Добре.
Протегнах ръка и я поставих на бедрото на Гидиън. Стегнатият мускул беше твърд под дланта ми, въпреки че той стоеше неподвижно. Ушитите по поръчка костюми му придаваха цивилизован вид, но аз знаех истината за мощното яко тяло, едва загатнато под дрехите.
– Мога да те видя по обяд, ако останем близо до сградата "Кросфайър".
– Добре. В колко часа да дойда?
– Малко преди обед ще е най-добре. Ще те чакам в лобито.
Затворихме и аз пуснах телефона обратно в чантата си. Ръката на Гидиън хвана моята. Погледнах го, но той се беше зачел в дълъг имейл, главата му беше леко наклонена така, че краищата на косата докосваха изваяната му челюст.
Топлината на допира му се просмука в мен. Погледнах надолу към халката, която носеше на пръста си, онази, която казваше на света, че той принадлежи на мен.