– Ева.
Свалих ръка до тялото си. Погледнах към Брет, той се приближаваше към мен с леката дебнеща походка на мъж, който познава чара си и е уверен в шансовете си.
Лобито гъмжеше от хора, преминаващи около нас в непрекъснат поток, както човек би очаквал да бъде в небостъргач в центъра на града. Когато той вдигна ръце да ме прегърне, аз отстъпих назад и вместо това протегнах лявата си ръка, точно както бях направила, когато се видяхме за последно в Сан Диего. Никога повече нямаше да причиня на Гидиън болката, която бях предизвикала, когато ме видя да целувам Брет.
Веждите на Брет се повдигнаха и топлината в очите му се охлади.
– Сериозно? Така ли ще е вече между нас?
– Омъжена съм – напомних му. – да се прегръщаме, не е уместно.
– А какво ще кажеш за всички жени, които е чукал, изтипосани в таблоидите? Това не е проблем?
– О, хайде – скастрих го. – Нали знаещ че не можеш винаги да вярваш на това, което пишат в пресата.
Той стисна устни. Сложи обратно ръце в джобовете си.
– Можеш да вярваш на това, което казват за чувствата ми към теб. Стомахът ми потрепна.
– Мисля, че ти го вярваш.
А това ме натъжаваше. Той не знаеше какво имаме аз и Гидиън, защото никога не го беше имал. Надявах се някога да му се случи. Брет не беше лошо момче. Просто не беше предопределен да бъде моето момче.
Ругаейки под нос, Брет се извърна и направи жест към изхода.
– Хайде да се махнем оттук.
Бях раздвоена. Аз също желаех уединение, но също така исках да остана на място, където имаше свидетели, които можеха да успокоят Гидиън. И все пак не можехме да си направим пикник в лобито на "Кросфайър".
С нежелание тръгнах с него.
– Поръчах да ми доставят някакви сандвичи. Реших, че така ще имаме повече време да говорим.
Брет кимна мрачно и протегна ръка към торбата, която носех.
Заведох го в Браянт парк, провирайки се рамо до рамо с него през трескаво движещите се обедни тълпи по тротоарите. Таксита и коли надуваха непреклонно клаксони към потоците пешеходци, които бяха твърде закъснели, за да спазват сигналите. Жегата проблясваше по асфалта, слънцето беше толкова високо в небето, че лъчите му пробиваха между извисяващите се небостъргачи. Една полицейска кола пусна сирената си, но пронизващите механични звуци не успяха да ускорят особено движението по задръстената улица.
Това беше Манхатън в стандартен ден и аз го обожавах, но си личеше, че Брет е изнервен от сложния танц, който се изискваше, за да се придвижваш в града. Извиването на рамене и бедра, за да се разминеш с хората; бързите вдишвания, с които се промъкваш край хора с прекалено големи чанти или край твърде бавни пешеходци; ускорената крачка, необходима, за да избегнеш светкавичната поява на нови тела, изливащи се от множеството врати, които заграждаха тротоарите. Обичайни неща за живота в Ню Йорк, но си спомнях колко потискащо може да бъде, ако не си свикнал с такова количество хора, заемащи сравнително малка площ. Влязохме в парка точно зад библиотеката, намерихме свободна маса със столове в сянката до въртележката и седнахме. Брет извади сандвичите, чипса и бутилираната вода, които бях поръчала, но никой от двама ни не започна да яде. Вместо това се огледах наоколо, като знаех, че може да бъдем снимани.
Бях помислила за това, когато избрах мястото, но алтернативата беше шумен претъпкан ресторант. Внимавах изключително много с езика на тялото си и опитвах да се подсигуря, че нищо няма да бъде изтълкувано погрешно. Като цяло светът би могъл да помисли, че сме приятели. Съпругът ми щеше да разбере по всеки начин, по който можех да му го покажа, че аз и Брет наистина сме си казали сбогом.
– Разбра нещата погрешно в Сан Диего – каза Брет ненадейно, очите му скрити зад тъмните стъкла на очилата. – Това с Британи не е сериозно.
– Не е моя работа, Брет.
– Липсваш ми. Понякога тя ми напомня за теб.
Трепнах, този коментар съвсем не ми се стори ласкателен. Направих безпомощен жест с ръка.
– Не бих могла да се върна при теб, Брет. Не и след Гидиън.
– Сега казваш така.
– Той ме кара да се чувствам така, сякаш не може да диша без мен. Не мога да се примиря с нищо по-малко. – Нямаше нужда да казвам, че Брет никога не ме е карал да изпитвам това. Той го знаеше.
Загледа се в преплетените си пръсти, после рязко изправи рамене и извади портфейла от задния си джоб. Измъкна от него сгъната снимка и я постави на масата пред мен.
– Виж това – каза кратко. – И ми кажи, че между нас нямаше нещо истинско.
Вдигнах снимката, разтворих я и се намръщих на изображението. Беше спонтанен кадър на мен и Брет как се смеем за нещо, което беше отлетяло от спомените ми. Разпознах интериора на "Барът на Пийт" на заден план. Около нас имаше тълпа хора със замъглени лица.