– Имаме буфер. Преди всичко се погрижи за себе си и за екипа си.
– Ще го направя. Благодаря.
Затворих чат прозореца и проверих графика си, трябваше да знам точно колко време имам, за да се подготвя за следващата си среща с главните екипи за проучване и развитие в "Позит".
Гласът на Скот прозвуча от говорителя на телефона ми:
– Кристофър Видал-старши е на първа линия. Обажда се за трети път днес. Вече му казах, че ще му върнеш обаждането, когато можеш, но той настоява. Как да процедирам?
Обажданията от втория ми баща никога не предвещаваха нещо добро, така че да ги отлагам отнемаше от времето, което щеше да ми е нужно, за да се справя с какъвто проблем той имаше намерение да ми стовари.
– Ще вдигна.
Натиснах бутона за високоговорителя.
– Крис, какво мога да направя за теб?
– Гидиън. Слушай, съжалявам, че те безпокоя, но с теб трябва да поговорим. Дали ще е възможно да се срещнем днес?
Подтикнат от настойчивостта в гласа му, вдигнах слушалката и изключих високоговорителя.
– В моя офис или в твоя?
– Не, в мезонета ти.
Облегнах се назад изненадан.
– Няма да си бъда вкъщи преди девет.
– Това не е проблем.
– Всички добре ли са?
– Да, добре са. Не се тревожи за това.
– Значи става дума за "Видал". Ще се погрижим за това.
– Господи. – Той се разсмя дрезгаво. – Ти си добър човек, Гидиън. Един от най-добрите, които познавам. Трябваше да ти казвам това по-често.
Присвих очи, когато чух остротата в тона му.
– Имам няколко минути сега. Просто говори.
– Не, не сега. Ще те видя в девет.
Той затвори. За една дълга минута останах със слушалката в ръка. В стомаха си усещах буца – студена и отчетлива.
Върнах слушалката на мястото ѝ и насочих вниманието си към работата, като извадих диаграмите и прегледах пратката, която Скот беше оставил по-рано на бюрото ми. И все пак умът ми препускаше.
Не можех да контролирам случващото се със семейството ми, никога не бях имал власт над това. Можех само да оправям кашите, които забърква Кристофър, и да се опитвам да предпазя "Видал" от потъване. Що се отнасяше до ползването на записа с Ева, слагах чертата. Нищо, което би могъл да каже Крис, нямаше да промени това. Наближаваше време за обсъждането на "Позит", когато на монитора ми изскочи съобщение и видях аватара на Ева.
"Все още усещам вкуса ти. Апетитно."
Сух смях се изтръгна от мен. Буцата, която бях игнорирал, се отпусна, а после изчезна. Тя беше моята чиста страница. Моето ново начало. Успокоен ѝ отговорих:
"Удоволствието беше мое".
– Имам следа.
Обърнах глава и видях Раул да влиза в офиса ми.
Той се приближи до бюрото с отсечени крачки.
– Все още проверявам списъка с гости за онова събитие, на което присъства преди няколко седмици. Два пъти на ден пусках и търсене на снимки. Получих сигнал за тези днес. Осигурих си копия и направих няколко огледа с увеличение.
Погледнах снимките, които той плъзна на бюрото ми. Вдигнах ги и ги разгледах по-отблизо една по една. На заден план се виждаше червенокоса жена. С всяка следваща снимка тя се приближаваше все повече.
– Смарагдовозелена рокля, дълга червена коса. Това е жената, която Ева е видяла.
Освен това тя беше и Ан Лукас. Нещо в начина, по който беше застанала – с извърнато настрани лице, – зароди познато гадене в стомаха ми.
Погледнах Раул.
– Тя не е била в списъка с гости?
– Официално не, но е била на червения килим, така че си мисля, че сигурно е придружавала някой от поканените. Не знам кой е бил кавалерът ѝ, но ще разбера.
Изправих се неспокойно, като избутах стола си назад.
– Преследвала е Ева. Трябва да я държиш настрана от жена ми.
– Ангъс и аз разработваме нови протоколи за охраняване на събития. Обърнах се и взех сакото си от закачалката.
– Кажи ми, ако имаш нужда от повече хора.
– Ще те уведомя. – Той събра снимките и тръгна към мен. – Тя е в офиса си днес – каза, правилно преценявайки намерението ми. – Все още беше там, когато се качвах да те видя.
– Добре. Да тръгваме.
– Извинете! – Дребната брюнетка зад бюрото се изправи бързо, докато преминавах край нея. – Не можете да влезете там. Доктор Лукас е с пациент в момента.
Хванах дръжката, отворих вратата и влязох в офиса на Ан, без да забавям крачка.
Главата ѝ се вдигна рязко, зелените ѝ очи се разшириха за миг, преди червените ѝ устни да се извият в доволна усмивка. Жената на дивана срещу нея примигна объркано и преглътна това, което бе започнала да казва.