– Толкова съжалявам, доктор Лукас – каза брюнетката, останала без дъх. – Опитах се да го спра.
Ан се приближи, приковала очи в мен.
– Невъзможна задача, Мишел. Не се тревожи, можеш да излезеш.
Рецепционистката се оттегли. Ан погледна пациентката си.
– Ще се наложи да съкратим днешната си среша. Извинявам се за това изключително грубо прекъсване. – Тя ме изгледа гневно. – Разбира се, няма да ви таксуваме. Моля, говорете с Мишел за насрочване на нов час.
Изчаках до отворената врата, докато обърканата жена си събираше нещата, а после се отместих, за да излезе.
– Можех да извикам охраната – каза Ан, облегна се на бюрото си и скръсти ръце.
– След като си минала през толкова неприятности, за да ме примамиш тук? Не би го направила.
– Не знам за какво говориш. Въпреки това е хубаво да те видя. – Тя отпусна ръце и хвана ръба на бюрото си в преднамерено предизвикателна поза, като изложи на показ голо бедро през разтворената цепка на синята си рокля с презрамки.
– Не мога да кажа същото.
Усмивката ѝ се изопна.
– Чупиш играчките си и ги изхвърляш. Ева знае ли, че дните ѝ са преброени?
– А ти знаеш ли го?
Безпокойство затъмни светлите ѝ очи и притъпи усмивката ѝ.
– Това заплаха ли е, Гидиън?
– Иска ти се да бъде. – Пристъпих по-близо, видях как зениците ѝ се разширяват. Възбуждаше се и това ме отврати толкова много, колкото и миризмата на парфюма ѝ. – Може да направи играта ти по-интересна.
Тя изправи рамене и тръгна към мен, полюшвайки бедра, черните ѝ токчета с червена подметка потъваха в плюшения килим.
– Ти също обичаш игрите, любовнико – измърка тя. – Кажи ми, завързвал ли си хубавата си годеница? Шибал ли си я до полуда? Пъхал ли си някой от широката си гама вибратори в задника ѝ, така че да я чука, докато го ръгаш в катеричката ѝ с часове? Тя познава ли те както аз, Гидиън?
– Стотици жени ме познават както ти, Ан. Да не би да мислиш, че си специална? Единственото запомнящо се нещо покрай теб е съпругът ти и как той се изяжда от това, че съм те имал.
Ръката ѝ се вдигна да ме зашлеви и аз не я спрях, поех удара, без да трепна.
Иска ми се това, което казах, да беше истина, но бях изключително опорочен от нея, виждах призрака на брат ѝ в извивката на усмивката ѝ, в маниерите ѝ...
Хванах китката ѝ, когато посегна да хване члена ми.
– Остави Ева на мира. Няма да повтарям.
– Тя е пробивът в твоята броня, безсърдечно лайно такова. В твоите вени тече лед, но тя може да кърви.
– Това заплаха ли е, Ан? – попитах спокойно с нейните собствени думи.
– Абсолютно. – Тя се изтръгна от хватката ми. – Време е да си платиш, а милиардите ти няма да покрият този дълг.
– Вдигаш залога, като обявяваш война? Толкова ли си глупава? Или не ти пука какво ще ти коства това? Кариерата ти... брака ти... всичко.
Тръгнах към вратата с лека крачка, въпреки че в мен бушуваше ярост. Аз бях причинил това на Ева. И аз трябваше да го накарам да изчезне.
– Само ме гледай, Гидиън – извика тя след мен. – Гледай какво ще се случи.
– Да бъде както искаш. – Спрях, сложил ръка на дръжката на вратата. – Ти започна това, но не се заблуждавай, последният ход ще бъде мой.
– Имал ли си кошмари след последния път, когато се видяхме? – попита доктор Питърсън с лежерен маниер и тих интерес, поставил работния таблет в скута си.
– Не.
– С каква честота би казал, че ги имаш?
Бях седнал толкова удобно, колкото и внимателният лекар, но вътрешно бях дразнещо неспокоен. Имах да се справям с прекалено много неща, за да си позволя да изгубя час от времето си.
– В последно време веднъж седмично. Понякога по-рядко.
– Какво имаш предвид под "в последно време"?
– Откакто срещнах Ева.
Той записа нещо с таблетната си писалка.
– Сблъскваш се с непознати за теб затруднения, докато работиш върху връзката си с Ева, но честотата на кошмарите ти намалява – поне за момента. Имаш ли някаква идея защо е така?
– Мислех, че вие трябва да ми го обясните.
Доктор Питърсън се усмихна.
– Не мога да размахам магическа пръчка и да ти дам всички отговори, Гидиън. Мога само да ти помогна да стигнеш сам до тях.
Изкуших се да го оставя да каже още, да го накарам предимно той да говори. Но мисълта за Ева и надеждите ѝ, че терапията ще промени по някакъв начин нещата, ме подтикна да говоря. Бях обещал да опитам и щях да го направя. Донякъде.
– Нещата се изглаждат за нас. През повечето време сме в синхрон.