– Чувстваш ли, че общувате по-добре?
– Мисля, че всеки е по-добър в разгадаването на мотивите за действията на другия. Разбираме се повече.
– Връзката ви прогресира много бързо. Ти не си импулсивен мъж, но мнозина биха казали, че да се ожениш за жена, която познаваш от толкова кратко време, жена, която признаваш, че все още опознаваш е изключително импулсивно.
– Това въпрос ли е?
– Просто наблюдение. – Той изчака за миг, но след като не казах нищо, продължи: – Може да бъде трудно за съпрузите на жени с миналото на Ева. Отдадеността ѝ на терапията помогна и на двама ви и все пак е твърде вероятно тя да продължи да се променя по неочакван за теб начин. Ще бъде стресиращо за теб.
– Аз самият не съм лесен – казах сухо.
– Ти си оцелял от друг вид преживявания. Чувствал ли си понякога, че кошмарите ти се засилват от стрес?
Въпросът ме подразни.
– Какво значение има? Просто се случват.
– Не мислиш ли, че има промени, които можеш да направиш, за да намалиш ефекта им?
– Наскоро се ожених. Това е голяма промяна в живота ми, не мислите ли, докторе? Смятам, че това е достатъчно засега.
– Защо трябва да има ограничение? Ти си млад човек, Гидиън. Имаш много варианти пред себе си. Не е нужно промяната да се избягва. Къде е проблемът в това да опиташ нещо ново? Ако не проработи, винаги имаш опцията да се върнеш към онова, което си правил преди.
Това ми се стори иронично забавно.
– Понякога не можеш да се върнеш назад.
– Нека опитаме една проста промяна сега – каза доктор Питърсън, оставяйки таблета си настрани. – Хайде да идем на разходка.
Изправих се едновременно с него, тъй като не исках да седя, а той да се извисява над мен. Стояхме лице в лице само с масичката за кафе между нас.
– Защо?
– Защо не? – Той посочи към вратата. – Офисът ми може би не е най-доброто място за нашите разговори. Ти си мъж, свикнал да контролира нещата. А тук аз съм този, който ръководи. Така че ще изравним позициите си и ще излезем в коридора за малко. Там е публично място, но повечето хора, които работят в сградата, вече са си тръгнали.
Излязох от офиса преди него и го гледах как заключва и вътрешната, и външната врата на кабинета си, преди да дойде при мен.
– Е, това със сигурност е различно – каза той, устните му бяха извити иронично. – Това ме вади малко от рутината ми.
Свих рамене и тръгнах.
– Какви са плановете ти за остатъка от вечерта? – попита той, изравнявайки крачка с моята.
– Един час с треньора ми. – После добавих: – Вторият ми баща ще идва у дома по-късно.
– Да прекара време с теб и Ева? Близък ли си с него?
– Не и на двете неща. – Загледах се право пред себе си. – Нещо не е наред. Това е единствената причина, поради която той ми звъни изобщо.
Усетих погледа му върху лицето си.
– Иска ли ти се да беше различно?
– Не.
– Не го обичаш?
– Не го и мразя. – Исках да спра разговора дотам, но отново помислих за Ева. – Просто не се познаваме много добре.
– Би могъл да промениш това.
Засмях се сподавено.
– Днес наистина пробутвате тази идея.
– Казах ти, не е идея. – Той спря и аз се принудих да направя същото. Повдигна брадичката си и очевидно замислен се загледа в тавана. – Когато обмисляш покупка или проучване на нов пазар за бизнеса си, ти се осланяш на хора, които те съветват, нали? Експерти в съответните браншове. – Той отново ме погледна и се усмихна. – Би могъл да мислиш за мен по същия начин: като за експертен консултант.
– По отношение на какво?
– На миналото ти. – Той отново тръгна. – Ако ти помогна с това, ти сам ще можеш да проумееш останалата част от живота си.
– Концентрирай се, Крос.
Очите ми се присвиха. На тепиха срещу мен Джеймс Чо подскачаше на босите си крака и ме дразнеше. Той се ухили злобно, тъй като знаеше, че неизказаното предизвикателство ще ме подпали. Петнайсет сантиметра по-нисък от мен и с около четиринайсет килограма по-лек, бившият шампион по смесени бойни изкуства беше смъртоносно бърз и имаше колан, с който да го докаже. Изправих рамене и регулирах стойката си. Вдигнах юмруци, затваряйки пролуката, която бе позволила на последния му удар да се забие в торса ми.
– Накарай ме да се изпотя, Чо – изстрелях към него, вбесен от това, че беше прав. Умът ми все още беше в офиса на доктор Питърсън. Нещо се беше променило рязко тази вечер, а не можех да схвана нито какво е, нито какво означава.
Джеймс и аз обикаляхме в кръг, финтирахме и замахвахме, без нито един от нас да може да удари другия. Както винаги бяхме сами в залата. Надъхващият ритъм на барабани тайко гърмеше на заден фон от говорители, хитро скрити в бамбуковата ламперия.