Взех смартфона си от антрето и се обадих на Ангъс. Той вдигна при първото позвъняване.
– Здравейте, госпожо Крос. Готови ли сте за тръгване с господин Крос?
– Не, Ангъс, за момента оставаме тук. Не съм сигурна дали ще излизаме от мезонета днес. Чудех се дали знаеш къде държи Гидиън онези бутилки с лек за махмурлук?
– Да, разбира се. Трябват ли ви?
– На Гидиън може да му потрябват, когато се събуди. Само за всеки случай бих искала да има една подръка.
Последва пауза.
– Ако нямате нищо против, че питам – каза той, а шотландският му акцент стана по-отчетлив, – да не би това да има нещо общо с посещението на господин Видал снощи?
Потърках челото си, усещах предупредителните знаци за наближаващо главоболие.
– Да, изцяло.
– Крис вярва ли? – попита той тихо.
– Да.
Той въздъхна.
– Е, това обяснява нещата. Момъкът едва ли е очаквал това. Отричането е това, което познава и с което може да се справи.
– Понесе го зле.
– Да, сигурен съм, че така е било. Хубаво е, че има вас, Ева. Правите правилното нещо за него, въпреки че може да му отнеме време да го разбере. Ще донеса онази бутилка.
– Благодаря ти.
Изпълнила тази задача, обърнах вниманието си към това да почистя апартамента. Първо измих празните чаши и гарафата, които намерих в кухнята, после взех метлата и лопатата и отидох в антрето да измета разбитото стъкло. Докато събирах нещата, изпаднали от чантата ми, отговорих на позвъняването на Скот, а когато затворихме, се съсредоточих върху това да изтъркам стената на антрето и пода, за да отстраня засъхналите следи от бренди.
Предната нощ Гидиън ми беше казал, че е разбит на парчета. Не исках да се събуди и да види апартамента си в това състояние. Нашият апартамент, поправих се. Нашият дом. Трябваше да започна да мисля по този начин. И Гидиън също. Трябваше да проведем разговор за това, че се опита да ме изрита оттук. Ако аз щях да правя по-голямо усилие да преплета живота си с неговия, той трябваше да стори същото.
Искаше ми се да има някой, с когото да поговоря за всичко това – приятел, който да ме изслуша и да ми даде мъдър съвет. Кари или Шона. Дори Стивън, който имаше такъв маниер, че с него се говореше с лекота. Имахме и доктор Питърсън, но това не беше същото.
Засега Гидиън и аз пазехме тайни, които можехме да споделим единствено помежду си, и това ни държеше изолирани и зависими един от друг. Насилниците ни не бяха отнели само невинността ни; те бяха ограбили и свободата ни. Дори след като насилието беше отдавна приключило, ние все още бяхме в капана на фалшивите фасади, зад които живеехме. Все още бяхме оковани от лъжи, но по различен начин.
Тъкмо бях приключила да чистя всички петна от огледалото в асансьора, когато той започна да се спуска заедно с мен. Бях само по тениска и бельо.
– Сериозно? – промърморих, като махнах гумените си ръкавици, за да се опитам да оправя косата си. След като се бях търкаляла с Гидиън цяла нощ, изглеждах ужасно.
Вратите се разтвориха и Ангъс тръгна да влиза вътре, но замря с крак във въздуха, когато ме видя. Преместих се, като се опитах да прикрия връзката, която още висеше на парапета зад мен. Гидиън я беше разрязал с ножици, освобождавайки китките ми, но бе оставил доказателството.
– А, здрасти – казах аз, гърчейки се от смущение. Нямаше добро обяснение, което можех да дам за това, че когато Ангъс бе извикал асансьора, за да се качи нагоре, аз се намирах вътре, при това полуоблечена и с жълти гумени ръкавици. За да изглеждат нещата още по-зле, устните ми бяха толкова червени и подпухнали от целувките на Гидиън, продължили с часове, че нямаше начин да скрия какво съм правила цяла нощ. Бледо сините очи на Ангъс светнаха развеселено.
– Добро утро, госпожо Крос.
– Добро утро, Ангъс – отвърнах с цялото достойнство, което успях да събера.
Той протегна към мен бутилката с лека за махмурлук, за която бях почти сигурна, че съдържа алкохол, смесен с течни витамини.
– Заповядайте.
– Благодаря. – Думите ми бяха искрени и наситени с допълнителна признателност за това, че не задаваше въпроси.
– Обадете ми се, ако имате нужда от нещо. Ще бъда наблизо.
– Ти си върхът, Ангъс.
Качих се обратно в мезонета. Когато вратите се отвориха, чух, че стационарният телефон звъни. Пързаляйки се в кухнята на босите си крака, се затичах към него, за да грабна слушалката, с надеждата шумът да не е събудил Гидиън.
– Ало?
– Ева, обажда се Араш. Крос с теб ли е?