Господин Гарисън ме погледна с недоверие.
— Не разбирам как е била в състояние да ти помогне. Та тя е човек. Арумианците са силни, безпощадни и безскрупулни. Как може едно момиче да се опълчи срещу тях?
— Бях й дал острието си и й казах да бяга колкото може по-далеч.
— Дал си й острието?! Единственото ти безотказно оръжие!? — изуми се Ашли и ме стрелна с поглед. — Защо?! Та ти дори не я харесваш!
— Дори и да е така, не можех да я оставя да умре просто защото не я харесвам.
Думите му ме жегнаха като горещ въглен. Мамка му! Защо реагирах така? Какво ми пукаше?
— Можело е да пострадаш — възрази Ашли, видимо притеснена. — Можеше да те убият заради нея!
Деймън въздъхна и седна обратно на облегалката на фотьойла.
— Аз имам и други начини да се защитя. Тя няма. Не избяга, въпреки че й казах да се махне. Върна се и уби арумианеца, който беше на път да ме довърши.
В очите на учителя ми по биология неволно проблесна възхищение.
— Това е… впечатляващо.
Въздъхнах с досада. Заболя ме главата от цялата разправия.
— Само впечатляващо?! — възрази Ди, без да откъсва поглед от мен. — Изобщо не е била длъжна да го прави. Могла е да хукне да се спасява. Нима такава постъпка може да се нарече просто впечатляваща?!
— По-скоро смела — обади се тихо Адам, загледан в килима. — Постъпила е така, както би направил някой от нас.
— Това обаче не променя факта, че знае за нас — отсече Андрю и изгледа с укор брат си. — Нали сте наясно, че ни е забранено да казваме на земните какви сме?
— Ама ние не сме й казали — сопна се Ди, пристъпяйки нервно от крак на крак. — Тя сама разбра. Просто така се случи.
— О, както се случи миналия път, така ли? — стрелна я с поглед Андрю и се обърна към господин Гарисън. — Това вече минава всякакви граници.
Господин Гарисън поклати плава.
— След Деня на труда ми каза, че е станало нещо, но си се погрижил и всичко е наред — каза той на Деймън.
— Какво е станало? — попита Ашли, видимо изненадана. — Да не би да говорите за първия път, когато беше светнала като крушка?
Явно бях някаква светулка за тях.
— Кажете какво е станало де? — настоя Адам с нескрито любопитство.
— Щеше да ме сгази камион — казах с равен тон и зачаках неизбежните погледи на крайно пренебрежение, които и получих.
Ашли се вторачи в Деймън и така ококори сините си очи, че имах чувството, че ще изскочат от орбитите си.
— Спрял си камиона?
Той кимна.
Лицето й посърна и тя се обърна на другата страна.
— Ясно защо е разбрала. Как да обясниш такова нещо. Значи знае оттогава, така ли?
Прецених, че моментът не е подходящ да спомена, че имах съмнения и преди това.
— Не се шашна или нещо подобно — каза Ди в моя защита. — Изслуша ни, разбра защо е важно да си мълчи и с това въпросът приключи. Никога повече не сме го споменавали.
— Да, но вие ме излъгахте. И двамата — отсече господин Гарисън и се облегна на стената между телевизора и библиотеката. — Как мога да ви имам доверие оттук нататък?
Остра, пронизваща болка запулсира в слепоочията ми.
— Вижте, наясно съм с риска. Дори повече от всеки друг в тази стая — каза Деймън и разтри гърдите си там, където арумианецът бе стоварил черния си юмрук. — Но станалото станало. Трябва да продължим нататък.
— Като уведомим службите ли? — попита Андрю. — Сигурен съм, че те ще знаят какво да правят с нея.
— Ти само посмей, Андрю. Така ще те размажа, че ще се чудиш откъде ти е дошло. Нищо, че още не съм се възстановил след снощи.
Господин Гарисън се прокашля.
— Деймън, няма нужда от заплахи.
— Няма ли? — отвърна Деймън.
В стаята настъпи напрегнато мълчание. Мисля, че Адам беше на наша страна, което далеч не можеше да се каже за Андрю и за Ашли. Когато господин Гарисън най-после заговори, не смеех да го погледна в очите.
— Мисля, че не постъпвам разумно — каза той. — Особено след това, на което си станала свидетел. Но няма да те предам на властите. Освен ако не ми дадеш причина да го направя. Може би няма да ми се наложи. Не знам. Вие, хората, сте толкова… непостоянни същества. Нашата самоличност, това, което сме, това, на което сме способни, трябва да бъде запазено в тайна на всяка цена. Мисля, че си го разбрала. — Той замълча за миг и се прокашля. — Накратко, ти си в безопасност, ние не сме.