Отблизо Ашли беше толкова красива, че веднага ми се приискваше да сваля десет килограма и да хукна към най-близкия козметичен център. Беше очевидно, че си дава сметка за това. Имаше някаква самоувереност в погледа й, в начина, по който вирваше брадичка.
— Сигурно не ти е лесно. Много ти се насъбра. Не стига, че си научила за нас, ами сега и това снощи.
Погледнах я с подозрение. Не даваше вид, че се кани да ми откъсне главата, но знае ли човек.
— Ами… необичайно е.
През плътните й устни премина лека усмивка.
— Истината е някъде там. Нали така казваха в оня сериал?
— Да, „Досиетата Х“ — отвърнах. — Всъщност, откакто разбрах за вас, все се каня да изгледам отново „Близки срещи от третия вид“. Толкова реалистичен ми се вижда вече.
Тя отново се усмихна, а после вдигна глава и ме погледна в очите.
— Няма да се преструвам, че си ми много симпатична. Ясно е, че никога няма да станем първи приятелки. Все пак изсипа чиния спагети на главата ми. — Понечих да кажа нещо, но тя продължи. — Знам, че се държах гадно с теб, но ти не разбираш за какво става дума. Те са всичко, което имам. Не бих се спряла пред нищо, за да ги предпазя.
— Никога не бих направила нещо, което да ги постави в опасност.
Тя дойде по-близо до мен и с цялото си същество ми се прииска да се отдръпна, но удържах.
— Вече си направила, не разбираш ли? Колко пъти Деймън се е намесвал, за да те защити, с риск да бъдем разкрити? Самото ти присъствие тук ни поставя в опасност.
Кръвта моментално се качи в главата ми.
— Нищо не съм направила. А снощи…
— Снощи си спасила живота на Деймън. Браво. Поздравления — каза тя и прибра съвършено правата си коса зад ухото. — Естествено, животът на Деймън нямаше да бъде застрашен, ако не беше завела арумианците право при него. А ако си мислиш, че между теб и Деймън има нещо, много си се объркала.
Това вече беше прекалено.
— Нищо подобно не си мисля!
— Харесваш Деймън, нали?
— Не особено — изсумтях и грабнах бутилка вода от плота.
Ашли килна глава на една страна и ме изгледа.
— Той обаче те харесва.
Нищо в мен не трепна. Чак се изненадах на хладнокръвието си.
— Не е вярно. Самата ти го каза.
— Не бях права. — Тя скръсти изящните си ръце и започна да ме изучава с поглед. — Интересна си му. Различна си. Нова. Лъскава. Момчетата, дори от нашия вид, обичат лъскави, нови играчки.
Отпих дълга глътка вода.
— Уверявам те, че точно към тази играчка не проявява никакъв интерес — „Поне когато е буден“ — А арумианците…
— Арумианците в крайна сметка ще го убият — каза тя, без да трепне ни най-малко. Тонът й остана равен, лишен от чувство. — Заради теб, дребно човече. Ще умре, за да живееш ти.
Двайсет и шеста глава
— Миличка, сигурна ли си, че нищо ти няма? — попита мама, надвесвайки се разтревожена над мен. От сутринта все това питаше. — Имаш ли нужда от нещо? Пилешка супа? Прегръдка? Целувка?
Разсмях се.
— Добре съм, мамо.
— Наистина ли? — каза тя и придърпа одеялото да ме завие по-добре. — Да не би да се е случило нещо на бала?
— Не, нищо не се е случило.
Ако изключим опита за изнасилване, заради който Саймън продължаваше да ме засипва с извинителни sms-и. И нападението на пришълци, при което по чудо оцелях, абсолютно нищо не се беше случило.
Чувствах се изтощена. Бях прекарала почти цялата събота в компанията на извънземни, които спореха какво да ме правят. Двама от тях ме гледаха с нескрито подозрение. Третата смяташе, че вещая смърт. Четвъртият не даваше вид да ме мрази, но не беше и особено приятелски настроен. Измъкнах се, преди да дойде пицата, която бяха поръчали. Ашли беше права. Те бяха едно семейство. Нямах място сред тях.
Когато мама излезе за работа, слязох долу и се опитах да гледам някакъв филм по телевизията, но и той се оказа за извънземни, само че не като моите, ами някакви гигантски насекомоподобни, които ядяха хора.
Смених канала.
Навън валеше проливен дъжд — толкова силен, че едва чувах звука от телевизора. Знаех, че Деймън ще се навърта наоколо поне докато измислят как да изразходвам бързо енергия, че да избледнее дирята. Всичките им предложения бяха свързани с тежко физическо натоварване на открито, което нямаше как да стане точно днес.
Плющенето на дъжда беше някак успокояващо. Не след дълго усетих, че очите ми сами се затварят. Тъкмо се унасях, когато някой почука на вратата.