Отметнах завивката и отидох да отворя. Ако бяха арумианци, едва ли щяха да чукат. На прага стоеше Деймън — съвършено сух, въпреки че дъждът се сипеше на талази зад гърба му. Явно беше дошъл със скоростта на светлината. На кой му трябва чадър, ако може да се движи така? Беше облечен с екип за тичане, което доста ме изненада.
— Какво става? — попитах.
— Няма ли да ме поканиш да вляза? — отвърна той.
Изгледах го и отстъпих встрани. Той мина покрай мен и започна да оглежда къщата.
— Какво търсиш?
— Майка ти не си е вкъщи, нали?
— Както виждаш, колата й я няма — отвърнах, затваряйки входната врата.
— Трябва да се заемем с дирята ти.
— Вали като из ведро!
Понечих да взема дистанционното, за да спра телевизора, но Деймън ме превари. Телевизорът угасна, преди да успея да натисна копчето.
— Фукльо! — изсумтях.
— Наричали са ме и по-лоши работи — отвърна той, а после ме изгледа с недоумение и се разсмя. — Какво е това, с което си облечена?
Погледнах надолу към дрехите си и изведнъж си дадох сметка, че не нося сутиен. По дяволите! Как не се сетих по-рано?
— Я стига!
Той се разсмя отново.
— Не бе, сериозно. Какви са тия смърфове?
— Не са смърфове, а са джуджетата на Дядо Коледа. И вземи да млъкнеш, защото много обичам тая пижама. Татко ми я подари.
Самодоволната му усмивка се сви.
— Носиш я, понеже ти напомня за него ли?
Кимнах.
Той пъхна ръце в джобовете на анцуга си и се замисли.
— Моят народ вярва, че когато умрем, същината ни отлита в пространството и така се появяват звездите във вселената. Може да е глупаво, но когато гледам към небето вечер, ми се иска да мисля, че поне две от звездите там горе са майка ми и баща ми. А най-ярката е Доусън.
— Въобще не е глупаво — отвърнах, изненадана колко си приличат вярванията на всички живи същества. Нашите не бяха ли същите? Не вярвахме ли и ние, че близките ни отиват на небето и ни гледат отгоре? — Може би една от звездите е моят баща.
Очите ни се срещнаха за миг, а после той отмести поглед.
— Може би. Както и да е. Джуджетата ти са секси — каза той и един от редките моменти на истинска близост беше опропастен за нула време.
— Измислихте ли на какви мъчения да ме подложите, за да разкараме дирята?
— Не съвсем.
— Като те гледам, май си решил да ме опнеш да търча.
— Да, това е един от начините да изразходиш енергия.
Тръснах се демонстративно на дивана. Всичко това вече започваше наистина да ме дразни.
— Точно днес няма да стане.
— Защо? Да не би да те притеснява дъждът?
— В края на октомври и при тоя студ, да, определено ме притеснява — отвърнах и грабнах завивката. — Никъде не мърдам, докато не спре да вали.
Деймън въздъхна.
— Не можем да чакаме, Кити. Барук дебне. Колкото повече се бавим, толкова по-опасно става.
Знаех, че е прав, но да излезем да тичаме в тоя порой?
— Ами Саймън? Ти въобще каза ли на останалите за него?
— Андрю го наглежда. Той обаче имаше мач вчера и дирята му доста избледня. Едва се забелязва сега. Което доказва, че физическото натоварване помага.
Погледнах го крадешком, но вместо да го видя здравомислещ и сериозен, видях изражението му от предишната сутрин, преди да осъзнае, че е в леглото с мен. По тялото ми премина тръпка. Аман от тия тъпи хормони!
Той посегна към кръста си и извади обсидиана.
— Това е другото, заради което дойдох — каза той и го остави на холната масичка.
Кристалът беше гладък, лъскав и черен. От пурпурната светлина, която излъчваше, когато беше близо до арумианците, нямаше и следа.
— Искам да го носиш със себе си. За всеки случай. Сложи си го в раницата, в чантата, където и да е. Важното е да е винаги с теб.
— Ти сериозно ли? — попитах, изумена.
Деймън избягна погледа ми.
— Да, дори да успеем да заличим дирята, искам да го задържиш, докато се справим с Барук.
— Ами ти? На теб също ти е нужен. Ами Ди?
— Не се притеснявай за нас.
Лесно е да се каже. Вперих поглед в обсидиана, разсъждавайки как, за бога, ще успея да го скрия от мама, как ще го нося, без да се забележи.