— Мислиш ли, че Барук наистина дебне?
— Сигурен съм — отвърна категорично Деймън. — Бета-кварцът заличава следите ни, но той знае, че сме някъде тук. Знае, че аз съм тук.
— Искаш да кажеш, че ще преследва именно теб?
Прималя ми само при мисълта какво може да стане. Сигурно защото се чувствах някак виновна.
— Убих двама от братята му и сложих в ръцете ти оръжието, от което умря третият.
Каза го толкова спокойно, сякаш не ставаше дума за разярен пришълец, решен на всяка цена да го унищожи. Беше смел и непоколебим. Харесваше ми това в него.
— Арумианците са злопаметни, Кити. Той няма да се откаже, докато не ми отмъсти. И ще те използва, за да стигне до мен, особено сега, когато видя, че се върна да ми помогнеш. Те са на Земята от доста време и прекрасно разбират какво означава това. Знаят, че си слабото място, чрез което могат да стигнат до мен.
— Не съм слаба. Мога да устоявам на натиск.
Той не отговори, но погледът му казваше всичко. Увереността ми моментално се изпари. За него бях слабо място, ахилесова пета. Може би дори Ди смяташе така. За останалите луксианци бях напълно убедена.
Но все пак бях убила един арумианец. Само дето не бях с голи ръце и го изненадах в гръб.
— Стига приказки. Чака ни работа — каза Деймън и се огледа наоколо. — Не че можем да направим кой знае какво тук, вътре. Може би да скачаме с чували?
Да скачам с чувал без сутиен?! Как ли пък не!
Направих се, че нищо не съм чула, и отворих лаптопа си да проверя дали има реакции на последния ми пост в блога. Беше един видео коментар, който бях заснела вчера в отчаян опит да се почувствам нормално след заседанието на извънземния съвет. Видеото беше кратко и глупаво, понеже имах само две нови книги, за които нямаше кой знае какво да се каже. Освен това изглеждах ужасно. Явно наистина не съм била добре, след като се бях снимала, вързана на опашки.
— Какво гледаш? — попита той.
— Нищо — отвърнах и побързах да затворя лаптопа, но екранът не помръдна. — Престани да прилагаш тъпите си способности върху компютъра ми. Ще го счупиш.
Той вирна вежда, видимо развеселен, и седна до мен. Лаптопът все така не искаше да се затвори, мишката не помръдваше, не можех дори да изляза от скапания блог. Деймън се наведе към екрана, килна глава на една страна и попита:
— Това ти ли си?
— Как мислиш? — просъсках.
— Снимаш се и качваш видео в интернет? — ухили се мазно той.
Поех дълбоко въздух, за да не го прасна.
— Ако те слуша човек, ще рече, че правя порно или нещо такова.
— Не е ли порно? — отвърна Деймън и се разсмя.
— Тъпак! — изстрелях гневно. — Може ли вече да ме оставиш да си затворя лаптопа, ако обичаш?
— Не, искам да го изгледам.
— Абсурд!
Мисълта, че ще ме види как се превъзнасям по книгите, които купих предишната седмица, ме изпълни с ужас. Той изобщо не беше в състояние да разбере хобито ми.
Деймън ме изгледа изпод вежди и самодоволно се ухили. Когато погледнах към екрана, малката стрелкичка на курсора вече се движеше по страницата, за да спре на бутона за старт на видеото.
— Мразя те! И теб, и откачените ти извънземни способности! — изсумтях.
Миг по-късно видеото започна и на екрана се появи моя милост в цялата си буквоядска прелест. Размахвах книгите пред калпавата уеб камера, показвах кориците, четях отбелязани пасажи, обяснявах. Без да искам, дори бях успяла да позиционирам продуктово една кутийка диетично пепси. Добре, че поне не пеех в това видео.
Седях със скръстени ръце в очакване на пренебрежителните коментари и подигравки, които неизбежно щяха да последват. Никога не бях ненавиждала Деймън толкова, колкото в този момент. Никой от хората, които познавах в реалния си живот, не следеше блога ми. Четенето ми беше страст, която споделях с виртуални приятели. Не с Деймън. Чувствах се ужасно, че ми гледа записа.
Видеото свърши. Той отмести поглед от екрана и каза:
— Светиш даже на камерата.
Кимнах, без да продумам. И зачаках.
— Явно наистина си падаш по четенето.
Когато не отговорих, той затвори лаптопа, без да го докосне, и добави:
— Много е сладко.
Главата ми се обърна като отвинтена към него.
— Сладко ли?
— Ами да, сладко е. Цялото ти въодушевление… — каза той и сви рамене. — Не знам, симпатично ми се видя.
Имах чувството, че ченето ми ще удари пода.