— Вече почти не светиш.
Двайсет и седма глава
Мразех Деймън Блек — ако въобще това беше истинското му име — с енергийната мощ на хиляди слънца. „Вече почти не светиш“. Изтърси тая глупост, грабна си фланелката от пода и се омете.
Изгори ми лаптопа, копелето.
Оказа се, че това е пушело. Тъпите му извънземни енергии явно разказват играта на всичко електрическо. Сега трябваше да разчитам на училищните компютри, за да си обновявам блога. Мамка му! Не ми стигаше това, ами и близо час след като се откъртих от дивана, съм сменяла крушки из къщата. За щастие поне телевизорът остана невредим.
Което не може да се каже за мозъка ми. Къде ми беше главата? Какви ги вършех? Как от караница преминахме към такава бурна любовна игра, че чак крушките изгърмяха? И въобще да не ми се прави на толкова хладнокръвен. Нали го видях? Никой не може да имитира чак толкова убедително възбуда.
Дирята беше изчезнала почти напълно за изумление на всички. Прилоша ми при мисълта, че може да се наложи да обясняваме как е станало. Не се и съмнявам, че той с удоволствие щеше най-подробно да им разкаже.
Ненавиждах го.
Не само защото ме беше разобличил, че го лъжа, не само защото трябваше да чакам до рождения си ден за нов лаптоп, не само ме беше срам от Ди, която очевидно подозираше как е избледняла дирята, а най-вече заради онова, което ме беше накарал да почувствам. Остави другото, ами си го бях признала на глас дори.
Само да посмееше да ме ръгне още веднъж с химикалката по гърба, щях собственоръчно да издиря някой арумианец и лично да го предам в ръцете му.
Телефонът ми издрънча в раницата, докато вървях към колата, превита почти на две заради безпощадния вятър, който фучеше откъм планината. Нямаше нужда да го поглеждам. Знаех, че е дошло поредното съобщение от Саймън. През последната седмица не беше спрял да ми праща извинителни съобщения. Не смееше да ме заговори в клас или по коридорите, не и след заплахата, която му отправи Деймън. Така или иначе, нямаше да получи прошка. Това, че си се напил, не е оправдание да се държиш като пълен задник, който не разбира какво значи „не“.
— Кейти! — дочух гласа на Ди зад гърба си.
Обърнах се, преместих чантата си на другото рамо и я изчаках.
Ди изглеждаше зашеметяващо, както винаги. Беше се облякла в супертесни тъмносини джинси и светла, ефирна блуза с поло яка. Лъскавата й черна коса великолепно контрастираше на ярките й изумруденозелени очи. Усмивката й отначало беше широка и лъчезарна, но бързо угасна, когато се приближи до мен.
— Мислех си, че няма да спреш — каза тя.
— Извинявай. Бях се замислила — отвърнах и отново тръгнах към колата, която изведнъж ми се видя ужасно далече. — Какво става?
Ди се прокашля.
— Отбягваш ли ме, Кейти?
Отбягвах ги и двамата, което хич не беше лесно. Живееха до нас. Учехме заедно. Обядвахме на едно и също място. А как ми липсваше Ди…
— Не.
— Наистина ли? Защото от събота насам почти не сме говорили — отбеляза тя. — В понеделник не пожела даже да седнеш с нас на обяд. Оправда се, че трябва да учиш за някакъв тест. Вчера я си ми казала две думи, я не.
Почувствах се ужасно неудобно.
— Малко съм… отнесена напоследък.
— Дойде ти много, нали? Цялата тая работа с нас — каза тя и гласецът й стана тънък като на дете. — Опасявах се, че ще стане така. Ние сме големи изроди…
— Не сте изроди — отвърнах съвсем откровено. — Вие сте… по-човечни, отколкото си мислите.
Ди изглеждаше облекчена. Изтича малко по-напред и застана пред мен.
— Момчетата още търсят Барук:
Заобиколих я и отключих колата си. Обсидианът изтрака в отделението на вратата. Имах чувството, че ако го нося в раницата си, ще взема да наръгам някого с него, без да искам, затова реших да го оставям в колата.
— Това е добре.
Ди кимна.
— Ще продължат да го търсят и да са нащрек. Хубавото е, че и ти, и Саймън вече сте в безопасност — каза тя и замълча за миг, сякаш се колебаеше дали да продължи. — Така и не разбрах как успяхте толкова бързо да заличите твоята диря.
Стомахът ми се сви.
— Ами… правихме доста… физически упражнения.