— Кейти… — вирна вежди Ди.
— Както и да е — побързах да замажа положението. — Важното е, че всичко е наред. Особено със Саймън, нали той не знае за вас и нямаше никаква представа какво му се случва. Та съм доволна, че се отърва невредим, нищо, че е идиот.
— Кейти, унесе се — ухили се тя.
— Май да, малко.
— Какво ще правиш утре? — попита тя с надежда. — Събота е и е Денят на Вси светии. Мислех си, че можем да вземем няколко филма на ужасите и да ги гледаме заедно.
Поклатих глава.
— Обещах на Лиса да отида да раздавам бонбони заедно с нея. Тя живее в предградията, така че… — На лицето на Ди се изписа дълбоко, болезнено разочарование. Какви ги вършех? Наранявах приятелката си заради тъпия й брат? Това изобщо не беше в мой стил. — Мога да дойде след това и да гледаме филмите по-късно, става ли?
— Ако искаш — прошепна тя.
Протегнах се и я прегърнах.
— Естествено, че искам. Само гледай да осигуриш достатъчно пуканки и бонбони. Това е единственото изискване.
Ди също ме прегърна.
— Ще осигуря.
— Супер. Значи ще се видим утре вечер — казах и понечих да се кача в колата.
— Чакай — хвана ме тя за ръката. Пръстите й бяха леденостудени. — Какво е станало между теб и Деймън?
Направих всичко възможно да запазя самообладание.
— Нищо не е станало, Ди.
— Кейти, не съм толкова глупава — присви очи тя. — Трябва да си се утрепала от търчане, за да успеете да разсеете дирята за един следобед.
— Ди…
— Освен това Деймън не е на себе си тия дни. Нещо е станало между вас. — Тя отметна кичур коса от лицето си, но къдриците моментално отскочиха пак. — Миналия път ми каза, че нищо не се е случило, но…
— И сега ти казвам. Наистина. Заклевам се — отвърнах и побързах да се кача в колата. — До утре вечер — добавих с пресилена усмивка.
Ди не ми повярва. Аз самата също не си повярвах, но какво друго можех да й кажа? Какво се е случило между мен и Деймън не беше въпрос, който ми се искаше да обсъждам със сестра му.
Всеки път на Вси светии ми се искаше да съм пак дете, за да се маскирам и да ям бонбони до пръсване. Единственото, което ми оставаше, бе… да ям бонбони до пръсване, въпреки че и това не трябваше да си позволявам.
Лиса прихна да се смее, като ме видя, че бъркам в купата за поредния „Марс“.
— Какво? — сръчках я с лакът. — Много ги обичам.
— Също и „Сникърс“, „Кит Кат“, „Баунти“, „М & М“…
— Ами я се погледни ти! — казах през смях и махнах с ръка към купчината празни опаковки на стълбите до нея. — Направо изяде света.
Прекъсна ни някакво момченце, което се дотътри по алеята, облечено като един от членовете на „Кис“. Странен избор на костюм.
— Почерпка или пакост! — изкряка то.
Лиса се разтопи и му даде цяла шепа десертчета.
— Ти въобще не си тук заради децата — каза тя, проследявайки с поглед малчугана, който изтича обратно при родителите си.
— Защо реши така? — попитах, лапвайки един карамелен бонбон.
— Това момченце сладко ли ти се видя? — отвърна тя и отмести купата с бонбони по-далеч от мен.
— Не знам — свих рамене. — Миришеше някак… как да ти кажа… като дете.
Лиса прихна да се смее.
— На теб въобще харесват ли ти децата?
— Плашат ме, често казано.
По алеята се зададоха една мумия и един вампир. Лиса кудкудяка по тях, докато не си заминаха.
— Въобще не знам какво да правя с тях — продължих. — Особено по-малките. Ломотят си нещо и никога не мога да разбера какво казват. Брат ти обаче е суперсладък.
— Само дето се насира в гащите.
Разсмях се.
— Може би защото няма и годинка.
— Това не го прави по-малко гадно — каза тя и даде няколко шоколадчета на едно каубойче със стрела през главата. — Кажи сега какво ти става напоследък?
— Какво да ми става? — попитах, грабвайки опаковка „М & М“ от купата. — Нищо ми няма.
— Стига, моля ти се! — Беше толкова тъмно навън, че не можех да видя очите й. Явно в тоя квартал не виждаха смисъл да прокарат улично осветление. — Цяла седмица се държиш като страдаща тийнейджърка, като ония, дето ги описват в книгите.
— Глупости!
Тя ме побутна с коляно.
— Как глупости, като не говориш с никого, най-вече с Ди, което е суперстранно. Та вие бяхте толкова близки!