— Не! — поклати глава Ди. — Не мога да направя такова нещо. Ако дойде, ще се справя.
— Ди, с нищо друго не мога да помогна! Не мога да се бия с него. Ами ако избяга? Ако каже и на други арумианци къде живеете?
Думите на Деймън звучаха в съзнанието ми. „Ти си слабото място, чрез което могат да стигнат до мен“. Само че нямаше да стигнат само до него. Щяха да стигнат и до Ди. Не можех да допусна това. Никога не бих си го простила.
— Трябва да останеш тук, Ди. Ако Барук ни види заедно, ако не успеете да го унищожите, със сигурност ще ме използва, за да стигне до вас. Най-доброто, което можем да направим, е да го подмамя някъде извън града, а момчетата да дойдат там и да го нападнат всички заедно.
— Кейти…
— Не, няма да спорим повече! Нямаме време за приказки! — отсякох и тръгнах към вратата, грабвайки телефона и ключовете си. — Хайде, действай. Направи онова със светлината. Миналият път имаше ефект. Ще отида… ще отида на поляната, на която беше партито! Кажи на Деймън да отиде там.
Тя стоеше като статуя и ме гледаше.
— Направи го, Ди! — изкрещях.
— Това е лудост! — поклати глава тя, но отстъпи крачка назад и започна да изчезва. Миг по-късно вече беше в истинския си образ, изящен силует от светлина.
„Това е лудост“, чух гласа й в главата си.
Бях престанала да разсъждавам.
— По-бързо!
Две топки пулсираща светлина се откъснаха от протегнатите й ръце и обиколиха със свистене цялата стая. Крушките изгоряха. Телевизорът гръмна. Косъмчетата по цялото ми тяло настръхнаха. Въздухът се наелектризира.
— Светя ли? — попитах.
„Като слънце“, отекна гласът й в съзнанието ми.
Дотук добре. Поех дълбоко въздух и кимнах.
— Обади се на Деймън и му кажи къде отивам.
„Пази се! Моля те!“
Силуетът й започна да избледнява.
— Ти също.
Обърнах се, изхвърчах от къщата и хукнах към колата, преди да съм осъзнала какво всъщност правя.
Защото това, което правех, беше пълна лудост, по-страшна от това да поискам интервю от прочут автор, с когото бих дала всичко да се запозная. По-необмислена от това да се целувам с Деймън.
Но беше единственото, което можех да направя.
Ръцете ми трепереха, когато пъхнах ключа в стартера и дадох заден ход, за да изляза от алеята. Натиснах газта и излязох със свистене на гуми на главния път. Стисках волана като бабичка, но карах като автомобилен състезател.
След няколко минута се качих на магистралата и ускорих още повече, като непрекъснато поглеждах назад в огледалото. Очаквах всеки момент да зърна Барук, но пътят беше пуст.
Ами ако ни бе засякъл? Ако беше продължил към къщата и беше нападнал Ди? Обзе ме паника. Господи, как можа да ми хрумне толкова тъпа идея! Кракът ми сякаш сам се отдръпна от педала на газта. Поне нямаше аз да съм причината да стигне до Ди.
Телефонът ми иззвъня от съседната седалка. Непознат номер? Точно сега ли? Бях на ръба да го оставя да звъни, но в крайна сметка вдигнах.
— Ало?
— Ти нормална ли си?! — изкрещя Деймън в слушалката толкова силно, че направо тъпанчетата ме заболяха, — по-голяма глупост през живота си не съм…
— Млъкни, Деймън! — изпищях на свой ред. Колата леко занесе и навлезе в съседната лента. — И да крещиш, все тая. Няма връщане назад. Ди добре ли е?
— Да, добре е. Ти не си! Барук ни се изплъзна. А ти си светнала като лазерен лъч в небето! Къде мислиш, че ще отиде?
Смразих се от ужас.
— Ами… такъв беше планът.
— Само да те пипна, ще те удуша! Кълна се във всички звезди на небето! — Настъпи кратка пауза, в която чувах само учестеното му дишане в слушалката. — Къде си в момента?
Погледнах през прозореца.
— Почти при поляната. Не го виждам никъде.
— Естествено, че няма да го виждаш — сопна се Деймън. Беше крайно възмутен. — Той е сянка. Кити, мрак, нощ. Няма да го видиш, докато не реши да ти се покаже.
Много хубаво, няма що.
— Как можа да направиш такава глупост? — каза той.
Гневът взе превес над страха ми.
— Я стига си ми пилил на главата! Ти каза, че представлявам опасност за Ди. Ами ако беше дошъл там? Нали щеше да ме използва, за да я уязви? Самият ти го каза. Това беше най-доброто, което можех да направя! Така че престани да ми крещиш и да ме обиждаш!