Последва толкова дълга пауза, та реших, че ми е затворил. Когато най-после заговори, гласът му беше напрегнат, но мек.
— Не съм искал от теб да правиш това, Кити. Не и това. Никога.
Побиха ме тръпки. Погледът ми зашари по тъмните сенки на дърветата. Понечих да поема въздух, но той заседна в гърлото ми.
— Не съм го направила заради теб.
— Не Кити, аз съм виновен.
— Деймън…
— Прости ми. Не искам да пострадаш, Кити. Не бих могъл… Няма да го понеса. — Последва мълчание, колкото думите му да стигнат до съзнанието ми, а после той каза. — Не затваряй телефона. Ще скрия някъде колата и идвам при теб. Няма да отнеме повече от няколко минути. Не излизай, не прави нищо, чуваш ли?
— Да — отвърнах и спрях таратайката си насред полето. Луната се скри зад някакъв облак и всичко наоколо потъна в непрогледен мрак. Не виждах абсолютно нищо. Обзе ме смразяващ, нечовешки страх. Пресегнах се към вратата, грабнах обсидиана и го стиснах с две ръце.
— Май си прав. Може би идеята ми не е от най-добрите.
— Сериозно? — засмя се Деймън кратко и дрезгаво.
Погледнах в огледалото за обратно виждане, напрягайки зрението си, за да свикне поне малко с тъмнината.
Навсякъде имаше сенки, но една от тях изглеждаше… по-плътна от останалите. Движеше се във въздуха като мазно петно, плъзгаше се по дърветата, разливаше се по земята. Черни пипала пропълзяха по капака на багажника и заиграха върху задното стъкло.
Гърлото ми пресъхна. Тялото ми се скова от ужас. Обсидианът в ръката ми се затопли и започна да пулсира.
— Деймън…
— Какво?
Сърцето ми биеше като лудо.
— Мисля, че…
Автоматичните ключалки щракнаха и шофьорската врата се отвори със замах. От гърдите ми се изтръгна неволен писък. Изведнъж, както държах телефона, полетях във въздуха и се стоварих на земята с такъв трясък, че обсидианът едва не изхвърча от дланта ми. Понечих да го скрия зад гърба си и по цялата ми ръка премина остра болка.
Вдигнах поглед нагоре и съзрях черни джинси, кожено яке, а после мъртвешки бледо лице с ясно изразена челюст и чифт тъмни очила на мястото на очите.
— Ето че се срещаме отново — ухили се Барук.
— Майчице — прошепнах.
— Кажи ми — просъска той, наведе се над мен и хвана един кичур от косата ми. Главата му се въртеше насам-натам, докато говореше, като на птица. — Къде е?
Преглътнах на сухо и се избутах с крака назад.
— Кой?
— Игрички ли ще си играем? — Той пристъпи напред, свали очилата си и ги прибра във вътрешния джоб на якето. Очите му бяха черни пропасти. — Или просто си глупава като всички човеци?
Гърдите ми рязко се надигаха от учестено дишане. Обсидианът пареше в ръката ми, но не можех да го използвам — трябваше да приеме истинския си образ.
— Онзи, който уби двама от братята ми.
Цялото ми тяло се тресеше. Отворих уста да кажа нещо, но не можах да издам нито звук.
— Онзи, заради когото ти уби третия ми брат — просъска той, превръщайки се в сянка.
Откри ми се възможност да го наръгам с обсидиана, но докато набера кураж, той отново придоби човешки образ.
— Заведи ме при него! Иначе ще се молиш да умреш.
Поклатих глава, стискайки още по-здраво оръжието.
— Майната ти!
Той ме прониза с леден поглед и се сля с мрака — плътна, черна сянка, която трептеше и се гънеше пред мен. Скочих на крака, нададох нечовешки вик и замахнах с ръка към центъра на безформената, слузеста маса. Обсидианът беше нажежен до червено и гореше като жив въглен в дланта ми.
Но ударът така и не стигна до целта си.
Дълги, черни като катран пръсти ме сграбчиха за ръката. От ледения допир костите ми се смразиха. Гласът му, зловещ и ехиден, се прокрадна като змия в мислите ми.
„Да не мислиш, че ще минеш два пъти с тоя номер? Не ме подценявай…“, просъска той и изви ръката ми.
Чух как костта ми изпука, преди да усетя болката. Пръстите ми се разтвориха и обсидианът падна на земята, пръсвайки се на парчета, сякаш не беше кристал, а обикновено стъкло. А после дойде болката, жестока, нетърпима, смазваща.
„Това беше заради брат ми“.
Барук ме стисна с една ръка за гърлото и ме вдигна във въздуха.
„А това е, защото ме дразниш!“, изрева той в главата ми и ме хвърли със злоба назад.