Ударих се с такава сила в земята, че тялото ми заора в пръстта. Когато отворих очи, над мен имаше само беззвездно небе и непрогледен мрак.
„Казвай къде е!“
Бях си изкарала въздуха, не можех да дишам, но успях някак да се изправя на крака и хукнах към гората. Свих счупената си ръка пред гърдите и хукнах с всички сили, които бях в състояние да събера в себе си. Стъпките ми отекваха в твърдата земя, потъваха в трева и сухи листа, но не спирах да тичам. Не поглеждах назад. Просто бягах. Удрях се в ниски клони, спъвах се в изровени корени, пързалях се по неравности, но бягах.
Изведнъж пред мен като от нищото изникна Барук — плътна сянка, която се стрелна с шеметна бързина и увисна във въздуха. Миг по-късно той се материализира пред лицето ми и ме блъсна назад. Залитнах, но успях да се задържа на крака. Моментално се обърнах, за да хукна пак, но той отново беше пред мен и този път ме стовари на земята.
— Наигра ли се вече, или искаш още да потичаш? — просъска той и бледите му устни се извиха в злобна усмивка.
Затътрих се в прахоляка, поглъщайки жадно всяка глътка въздух, която успяваше да премине през свитото ми гърло. Обзе ме такъв ужас, че не можех да мисля, камо ли да предприема нещо. Минутите ми бяха преброени.
После Барук замахна. Не ме удари, но тялото ми полетя и се сгромоли с глух трясък на земята. Малкото въздух, който бях поела, моментално изхвърча от дробовете ми.
Той се наведе, хвана ме за косата, навъртя я около юмрука си и започна да ме тегли. Прехапах устни, за да не изпищя. Платът на джинсите около коленете ми се раздра. Цялото ми тяло се скова от всепоглъщаща болка. Имах чувството, че скалпът ми всеки момент ще се отлепи.
Барук задърпа още по-силно и от гърдите ми се изтръгна вик.
— Пардон — каза той и спря да върви. — Все забравям колко досадно крехки сте вие, хората. Не ми се ще да ти откъсна главата… поне засега — добави през смях.
Сграбчих го за китката със здравата си ръка в опит да охлабя хватката му, но нямаше никакъв ефект. Той продължи да ме влачи през корени, камъни и клони, избирайки пътя така, че да ми причини колкото е възможно повече болка. Виеше ми се свят, вече почти не усещах тялото си, бях на ръба да загубя съзнание.
— Как я караш там долу? — подвикна Барук и рязко дръпна главата ми нагоре, за да ме погледне в лицето. Остра болка скова врата ми и премина надолу по гърба. — А, добре си. Радвам се.
Той спря да върви и ме пусна на земята. Имах чувството, че паднах от огромна височина. Вече почти бяхме излезли от гората. Поляната се виждаше.
— Казвай къде е! — процеди през зъби Барук, надвесвайки се над мен.
Подпрях се на раздраната си ръка, за да се надигна, и прошепнах без дъх в лицето му:
— Няма!
Преди да се усетя, тежкият му ботуш се заби с ярост в ребрата ми. Причерня ми от болка. Тялото ми се сви в ужасна конвулсия. Под фланелката ми се разля топла влага.
„Казвай!“, отекна гласът му в главата ми.
Смразяващата леденина на истинския му образ проникна до мозъка на костите ми.
Той се приближи още повече.
„Има и по-страшни неща от физическата болка. Може би те ще те мотивират“.
Барук ме хвана за гърлото и ме вдигна до нивото на очите си. Лицето му беше на сантиметри от моето. Целият ми свят потъна в погледа му.
„Мога да ти изпия мозъка, да ти изцедя кръвта до последната капка. Нищо не ми струва, но представи си колко бавна и мъчителна ще е смъртта ти. Кажи къде е!“
Не ми беше останала нито воля, нито смелост, но нямаше да предам Деймън. Ако Барук го убиеше. Ди щеше да е следващата. Не можех да поставя живота си над нейния. Не бях такъв човек.
Стиснах зъби и не казах нищо.
Той се отдръпна и заби черния си юмрук в корема ми. Усетих как ръката му проникна в мен, смразявайки всяка клетка, до която се докосваше. Мощна притегателна сила заличи нищожното разстояние между мен и него. Въздухът в дробовете ми излезе с болезнен хрип.
И просто спрях да дишам.
Ужасна конвулсия разтърси гърдите ми. Парещата болка в гърлото и в дробовете ми бързо прерасна в изпепеляващ огън. Крайниците ми изтръпнаха. Всяка клетка в тялото ми стенеше за кислород. Сърцето ми излезе от ритъм и започна да се забавя. Той не ме беше лишил просто от въздух. Изпиваше и последната енергия, която все още ме поддържаше жива. С всяка изминала секунда прималявах все повече. Дори адреналинът от целия ужас, който бях преживяла, не можеше да влее живот в изстрадалото ми тяло. Ръцете ми висяха безжизнени. Всичко сякаш забави ход и болката поутихна. В предсмъртен унес усетих, че пръстите му се отдръпват от гърлото ми, но не можех да помръдна. Сякаш някаква невидима пъпна връв се бе прикачила към тялото ми, за да изпие сетните ми сили.