Аз обаче… все още се реех във въздуха. Или поне така ми се струваше. Изобщо не обърнах внимание. Не погледнах дори какво става с Деймън и Ди. Единственото, което занимаваше съзнанието ми, бе Барук.
Исках да се махне, да изчезне, да бъде заличен от лицето на земята. Исках го по-силно от всичко, което някога съм пожелавала. Цялото ми същество бе съсредоточено върху тази мисъл. Събрах в нея всичко, което бях преживяла — всеки страх, всяко колебание, всяка сълза, която бях изплакала за татко, всеки момент от живота си, в който си бях позволила да бъда просто наблюдател.
Невероятна енергия започна да се нагнетява в мен до откат. Отворих уста да се освободя от нея и от гърдите ми се изтръгна нечовешки вик на ярост. Откатът настъпи и енергията се отприщи вече извън мен.
Бяла светкавица разцепи небето. Усетих я как напусна тялото ми и изригна с невероятна мощ. Старите дъбове наоколо изскърцаха, простенаха и се строполиха, повалени от силата й. Мълнията изсвистя и се насочи към целта си. Премина покрай Деймън и Ди, описа кръг в небето и се заби в гърдите на Барук.
Плътната черна сянка на арумианеца се огъна в предсмъртна конвулсия. Последва оглушителен трясък, светлината изригна отново и от Барук не остана и следа.
Деймън отстъпи назад и вдигна ръка да се предпази от ударната вълна. Светлината лумна за последен път, а после се сви и угасна. Той бавно свали ръка от очите си и впери празен поглед в обгореното място, на което допреди малко бе стоял Барук. После се обърна към мен и едва чуто прошепна:
— Кити?
Стоварих се по гръб на земята, преди да се усетя. Нощното небе над мен играеше пред очите ми. Не знаех какво се беше случило, нито какво бях направила, но чувствах как ме напуска енергията, а с нея и животът.
Не чувствах нищо. Въздъхнах от изтощение и въздухът излезе от дробовете ми с хрип, който си давах сметка, че не вещае нищо добро, но това ни най-малко не ме притесни. Мракът дойде отново, но вече бе различен, мек, уютен, топъл.
Деймън падна на колене до мен и ме взе в силната си прегръдка.
— Кити, кажи нещо. Дори обида да е.
В далечината дочух ужасения глас на Ди. Без да я погледне, Деймън нежно сложи ръка на лицето ми и извика:
— Ди, отивай веднага у нас. Доведи Адам. Той е някъде там.
— Никъде няма да ходя! Не виждаш ли, че кърви? Трябва да я закараме в болницата.
Наистина ли кървях? Не го бях забелязала. Чувствах странна влага по лицето си — по устните, под носа, около очите, но нищо не ме болеше. Може би бяха сълзи. Или пък кръв. Усещах, че Деймън е до мен, но всичко ми се виждаше някак далечно.
— Тръгвай веднага! — изкрещя Деймън, но после тонът му омекна. — Моля те, остави ни. Върви. Тя е добре. Просто… просто й трябва малко време да се съвземе.
Лъжеше, без да му мигне окото. Въобще не бях добре.
Деймън се наведе над мен и отметна косата от лицето ми, без да ми каже нито дума. Заговори едва когато Ди си тръгна.
— Няма да умреш, Кити. Само не мърдай. Не прави нищо. Просто се отпусни и ми се довери. Недей да се противиш на това, което ще направя.
Деймън склони глава и опря чело в моето. Очертанията на тялото му се размиха и той прие истинския си образ. Инстинктивно затворих очи пред ослепителната светлина. Горещината, която се разля по тялото ми, бе почти непоносима. Бях прекалено близо.
„Стой така. Не се дърпай“, чух гласа му в главата си. „Потърпи“.
Имах чувството, че потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко. Обхвана главата ми с ръце, а после дълго издиша върху устните ми. Топлият му дъх бавно слезе по гърлото ми, достигна до дробовете ми и ме изпълни с такова облекчение, че си помислих, че това е най-блажената смърт, за която бих могла да мечтая.
Смазаното ми тяло започна да се съвзема като балон, който бавно се пълни с въздух. Дробовете ми се отвориха, целебната му топлина достигна всяка вена, всеки капиляр и пръстите ми постепенно възвърнаха чувствителността си. Напрежението в главата ми отслабна. Потънах в опияняващото чувство, което ме заля цялата. Сетивата ми отново започнаха да възприемат света наоколо.
Той продължи да ми вдъхва живот, докато започнах да се движа в прегръдките му. Надигнах се и протегнах ръце към него, без да мисля. Устните ни се докоснаха и целият ми свят се събра в едно-единствено всепоглъщащо чувство.