„Какви ги върша? Ако разберат какво съм направил… Но не мога да я загубя. Не мога“.
Осъзнах, че чувам мислите на Деймън, и дъхът ми секна. Не говореше на мен, не чувах репликите в главата си, както когато беше в истинския си образ. Това беше съвсем различно. Сякаш мислите и чувствата му се преплитаха в моите. Изпитах страх. И нещо друго, много по-силно.
„Моля те. Моля те. Не искам да те загубя. Моля те, отвори очи. Не ме оставяй“.
„Няма“. Отворих очи. „Тук съм“.
Деймън се стресна, отскочи назад и светлината бавно напусна тялото ми, за да се върне при него.
— Кити — прошепна нежно той и в слабините ми запърхаха пеперуди.
Главата ми все още лежеше върху гърдите му и ясно чувах силните удари на сърцето му, което биеше в синхрон с моето. Всичко наоколо изведнъж започна да изглежда… по-ясно.
— Деймън, какво направи?
— Недей да се вълнуваш. Имаш нужда от покой — каза той тихо. — Още не си се възстановила напълно. Трябва да минат още няколко минути. Поне така мисля. За първи път лекувам някого.
— Не е за първи път — промълвих. — Излекува ме пред библиотеката. И после, когато си прещипах пръста на вратата на колата.
Той склони глава към моята.
— Това бяха просто някакви натъртвания. Сега е друго.
Ръката, която беше счупена, изобщо не ме болеше. Движех я съвсем свободно. Огледах се и не можах да повярвам на очите си. Дърветата наоколо се бяха наклонили назад в идеален кръг. Единствената следа от Барук бе късче прогорена земя на мястото, на което бе стоял.
— Как можах да направя това? — прошепнах. — Нищо не разбирам.
Той зарови глава в извивката на шията ми, вдъхвайки дълбоко.
— Сигурно нещо съм ти направил. Не знам. Не мога да си го обясня, но нещо стана, когато енергиите ни се обединиха. Само че това не би следвало да се отрази на теб. Та ти си човек.
Започвах сериозно да се съмнявам.
— Как се чувстваш? — попита той.
— Добре. Спи ми се. А ти?
— И аз така.
Стоях безмълвна, докато погледът му следваше палеца му, които чертаеше кръгове по лицето ми.
— Мисля, че в момента е по-добре всичко това да си остане между нас. И лекуването, и онова, което направи. Нали?
Кимнах.
На лицето му изгря усмивка, която бързо достигна до изумруденозелените му очи и им придаде още повече блясък. Той обхвана лицето ми с ръце, наведе се и ме целуна толкова нежно, че чувството достигна до дълбините на душата ми. Беше невинно, интимно, разтърсващо. Той ме притисна по-близо до себе си и започна да изследва устните ми, сякаш се целувахме за първи път. А може би действително това беше първата ни истинска целувка.
Когато най-после се отлепи от мен, Деймън ме погледна и се засмя.
— Беше ме страх, да не би да сме те потрошили.
— Не съвсем — отвърнах и обходих с поглед всеки сантиметър от умореното му лице. — Ти потроши ли се?
— Почти — каза той с насмешка.
Поех дълбоко въздух, опитвайки се да се съвзема. Чувствах се леко замаяна.
— А сега какво?
— Сега си отиваме у дома — усмихна се той.
Трийсета глава
Направо ми се плачеше, че не можех да влизам редовно в блога си, но до рождения ми ден все още оставаха няколко седмици. Ди, естествено, нямаше нищо против да ползвам нейния компютър, но не исках да пиша коментарите си от тях. Имах нужда от усамотение.
Грабнах една кутийка сода от хладилника в кухнята им и се върнах в хола.
— Искаш ли още пица? — попита Ди, гледайки последното парче в кутията с такъв копнеж, че сериозно се замислих дали връзката им с Адам не страда заради страстта й към храната.
Поклатих глава и тя моментално грабна пицата, нищо че с храната, която вече беше изяла, можеше да се засити цяло село. Наистина не бях гладна, пък и не можех да си представя, че ще ям под втренчените погледи на Ди и Адам, от които вече беше почнало да ми писва. Ди си мислеше, че не ги забелязвам. Адам пък като по чудо бе спрял да пита какво е станало онази нощ с Барук — поне в момента.
Официалната версия беше, че Деймън го е убил, а аз не съм била толкова зле, колкото си е помислила Ди. Не знам как, но Деймън бе успял да я убеди, че съм била просто зашеметена.
Истината обаче беше, че за втори път бях извършила убийство.