За моя изненада това не ме изпълваше чак с такъв ужас като първия път. През последните няколко дни бях премислила всичко и бях постигнала известен покой със себе си, който ми помагаше да се примиря с онова, което се бе случило, макар да не можех никога да го забравя.
Дилемата беше проста — или той, или аз и приятелите ми. При това положение изборът се налагаше от само себе си — той.
Всички продължаваха да ме зяпат. Чудно!
Ди седна до мен и отпи от сока си. Колкото и убедителен да беше Деймън, Ди усещаше, че нещо не е наред. И наистина не беше.
— Добре ли си? — побутна ме тя с коляно.
Ако получавах по долар всеки път, когато ми задаваше този въпрос, вече щях да съм си купила нов лаптоп. Прекрасно разбирах, че съм се отървала по чудо и че би следвало да страдам от посттравматичен стрес, но наистина се чувствах отлично. Всъщност физически никога не се бях чувствала по-добре. Бях пълна с енергия. Можех спокойно да се включа в маратонското бягане или да изкача някоя планина. Не бях в състояние да си го обясня, но реших да не задълбавам. В живота ми вече имаше толкова необясними неща, че едно повече или по-малко не беше от значение.
Някой се прокашля и прекъсна мислите ми. Вдигнах глава и видях Ди и Адам, които ме гледаха с очакване. Не помнех да са ме питали нещо.
— Какво?
Ди се усмихна леко пресилено.
— Ами чудехме се как се справяш с всичко това. Дали се притесняваш, че могат да се появят и други арумианци.
— Вие как мислите? Ще се появят ли? — попитах моментално.
— Не — успокои ме Адам.
От сблъсъка с Барук насам той беше започнал да разговаря с мен, което беше доста приятно. Виж, Ашли и Андрю бяха друга работа.
Обаче прекаляваха с въпросите си. Съмнявах се, че ще издържа дълго да стоя и да ме зяпат като някакъв рядък екземпляр.
— Нали каза, че Деймън ще се прибере скоро? — попита Адам и се настани във фотьойла.
— Всеки момент — отвърна Ди.
Не се бях виждала с Деймън от онази сутрин. Няколко пъти бях питала Ди къде е, но тя така и не ми отговори и накрая вдигнах ръце.
Двамата започнаха да обсъждат плановете си за ваканцията около Деня на благодарността, която наближаваше. Унесох се в мисли, както често правех през последните три дни. Беше много странно. Не можех да се съсредоточа в нищо. Имах чувството, че липсва част от мен.
Изведнъж по кожата ми като летен бриз премина топлина. Погледнах Ди и Адам да видя дали са забелязали нещо, но те продължаваха да си говорят. Преместих се в другия край на дивана, но усещането стана още по-силно.
Входната врата се отвори и дъхът ми заседна в гърлото.
Миг по-късно в хола влезе Деймън. Косата му стърчеше на всички страни, под очите му имаше тъмни кръгове. Без да каже нито дума, той прекоси стаята и се стовари на дивана до мен. Гъстите мигли скриваха очите му, но усещах, че ме гледа.
— Откъде идваш? — попитах с глас, който прозвуча писклив дори в собствените ми уши.
Другите двама също ме зяпнаха и в стаята настъпи неловко мълчание. Страните ми пламнаха. Почувствах се като пълен идиот. Облегнах се назад, скръстих ръце и вперих поглед в тях. Какъв прекрасен начин да привлека внимание!
— О, здрасти, скъпа. Бях по барове и по курви. Нали ме знаеш какъв съм — каза Деймън с насмешка.
— Капут! — процедих през зъби.
Ди въздъхна.
— Деймън, недей да се държиш като кретен.
— Да, мамо — отвърна той. — Щом толкова питате, обикалях целия щат с една група от нашите, за да се уверя, че няма други арумианци наоколо.
Плътният му глас ми подейства като балсам, нищо че ми идеше да го халосам с чехъл по главата.
— И няма, нали? — попита Адам, надвесвайки се напред. — Понеже току-що казахме на Кейти да не се притеснява.
Погледът му за миг се отмести от мен.
— Не засякохме нито един.
Ди възкликна радостно и запляска с ръце. После се обърна към мен и ми се усмихна, този път истински.
— Видя ли? Няма от какво да се притесняваш. Всичко приключи.
— Слава богу — отвърнах с усмивка.
Адам започна да разпитва Деймън за обиколката, но ми беше адски трудно да проследя разговора им. Отпуснах се назад и затворих очи. Усещах го с всяка клетка на тялото си, както онзи следобед у нас, но вече на по-друго равнище.
— Кейти? Тук ли си въобще? — попита Ди.
— Почти — усмихнах й се, колкото да я успокоя.