— Много ли й досаждахте, докато ме нямаше? — попита Деймън. — Да не би да сте я побъркали от въпроси?
— Никога! — извика Ди, а после се разсмя. — Добре де, може би малко.
— Така си и мислех — каза Деймън и изпъна дългите си крака.
Не можах да се сдържа и се обърнах към него. Очите ни се срещнаха. Помежду ни сякаш премина ток. Последния път, когато го видях, се целувахме. Нямах представа откъде да започна сега.
Ди се прокашля и каза:
— Адам, още съм гладна.
— Ти си по-зле и от мен — засмя се той.
— Вярно е — отвърна Ди и стана от мястото си. — Хайде да отидем в „Опушената дупка“. Мисля, че има домашно приготвено руло „Стефани“ днес.
Тя мина покрай мен, наведе се и целуна брат си по бузата.
— Добре, че си дойде. Липсваше ми.
— И ти ми липсваше — усмихна й се той.
Когато вратата се хлопна след тях, почувствах странно облекчение.
— Наред ли е всичко наистина? — попитах.
— В общи линии — отвърна Деймън и прокара пръсти по лицето ми. После изведнъж се сепна. — По дяволите!
— Какво?
— Щях да забравя — каза той и се дотътри по-близо до мен. Кракът му се опря в бедрото му. — Имам нещо за теб.
Това определено ме свари неподготвена.
— Нали няма да ми гръмне в ръцете?
Той се разсмя, а после се изпъна назад, бръкна в предния джоб на джинсите си, извади малка кожена кесийка и ми я подаде.
Поех я с трепет, дръпнах тънката връвчица и внимателно изсипах кесийката в дланта си. Погледнах го с изненада. Той ми се усмихна и сърцето ми подскочи от радост. В дланта ми лежеше късче обсидиан, дълго десетина сантиметра, идеално полирано и оформено като медальон. Лъскавият черен кристал сякаш пулсираше в ръката ми, гладък и приятно хладен. В единия му край бе промушена фина сребърна верижка, а другият бе изпилен в остър връх.
— Колкото и невероятно да звучи, дори нещо толкова малко може да ги убие — каза Деймън. — Когато започне да ти пари, ще знаеш, че наблизо има арумианец, дори да не го виждаш. — Той взе внимателно верижката и отвори закопчалката. — Изринах света да го намеря. Не искам да го сваляш от врата си, чуваш ли? Освен ако… всъщност носи го винаги.
Изненадана до немай-къде, вдигнах косата си и се обърнах, за да сложи медальона на врата ми. После отново го погледнах в очите и казах:
— Благодаря ти. За всичко.
— Не е кой знае какво. Някой питал ли те е за дирята?
Поклатих глава.
— Вероятно им се вижда нормално. Все пак съм станала свидетел на цялата схватка.
Деймън кимна.
— Обаче светиш като комета. Трябва да направим нещо по тоя въпрос, че иначе пак се връщаме на изходна позиция.
Това хич не ми прозвуча добре.
— И коя по-точно е изходната позиция?
— Нали знаеш… да се търпим, докато избледнее дирята — отвърна той и се загледа в килима, все едно че го виждаше за първи път.
Да се търпим ли? Пръстите ми сякаш сами се впиха в коленете ми.
— След всичко, което направих, пак ли трябва се търпим, за да можем да стоим заедно на едно и също място?
Деймън сви рамене.
— Виж какво, мой човек. Майната ти! Виновна съм за това, че отклоних Барук да не дойде при сестра ти. Виновна съм и за това, че едва не умрях, за да я предпазя. Но за дирята не съм виновна. Ти ми я натресе, като реши да ме спасяваш.
— Какво трябваше да направя? Да те оставя да умреш ли?
Очите му вече хвърляха искри.
— Естествено, че не! Що за въпрос? Задължена съм ти, че ме върна към живот, но няма да търпя повече тая игра на топло — студено, която ми играеш.
— Нали не ме харесваше? Какво толкова протестираш? — каза той с иронична усмивка.
Поех дълбоко въздух, за да не го зашлевя. Не можех да го понасям, но колкото и да не ми се искаше да го призная, част от мен го желаеше неистово.
— Мисля, че е най-добре да стоиш далеч от мен.
— Няма да стане.
— Всеки друг луксианец може да ме наглежда — възразих. — Не е нужно да си точно ти.
Очите ни се срещнаха.
— Ти си моя отговорност.
— Нищо твое не съм.
— Не бих казал.
Сърбяха ме ръцете да му обърша един шамар.
— Не мога да те понасям!
— Можеш и още как.
— Виж какво, дай да разкараме тая диря, че да ми се махнеш най-после от главата.
На лицето му лъсна лукава усмивка.