— Да пробваме пак като онзи път, а? Да видим дали ще свърши работа.
Тялото ми определено беше „за“. Разумът ми — категорично „против“.
— Хич не се и надявай. Това няма да се повтори.
— Просто предлагам.
— А аз просто отхвърлям.
— Не се прави, че не ти е било приятно.
Така го плеснах по гърдите, че дланта ми изтръпна. Вместо да се сепне, той се разсмя гръмко и ме погледна в очите. Понечих да дръпна ръката си, но тя беше на друго мнение.
Деймън вирна вежда.
— Опипваш ли ме, Кити? Харесва ми накъде отива работата.
Опипвах го, естествено, но това в момента нямаше никакво значение. Сърцето му пулсираше под дланта ми в стегнат, леко учестен ритъм. Туп, туп-туп, туп. Сложих другата ръка на гърдите си и затаих дъх. Туп, туп-туп, туп.
Зави ми се свят.
— Сърцата ни… бият абсолютно еднакво — казах, втрещена.
Пулсът и на двама ни се учести в пълен синхрон.
— Мили боже! Как е възможно? — прошепнах.
Деймън пребледня.
— Мамка му!
Вдигнах поглед от гърдите си и очите ни се срещнаха. Въздухът наоколо затрептя от напрежение. Наистина, мамка му.
Деймън притисна длан върху моята и постоя така няколко секунди.
— Е, не е толкова страшно — каза небрежно, все едно ставаше дума за най-нормалното нещо на света. — Сигурно съм те превърнал в нещо и сега сме свързани по някакъв начин, но можеше да е и по-зле.
— Как по-точно можеше да е по-зле? — попитах, изумена.
— Ами да бъдем заедно в друг смисъл например — сви рамене той.
Отначало си помислих, че нещо не съм го разбрала.
— Чакай малко. Как така да бъдем заедно? Нали допреди малко мрънкаше, че се налага да ме търпиш? Да не би да се чувстваш длъжен да бъдеш с мен, понеже откачените ти извънземни способности са ни свързали?
— Не съм мрънкал. Просто отбелязах. Не е същото. Освен това… ти си падаш по мен.
Изгледах го изпод вежди.
— Последното ще го коментирам след малко. Сега ми кажи защо искаш да бъдеш с мен? Защото се чувстваш принуден ли?
— Е. не точно принуден… просто… ами харесваш ми.
Направо онемях. Много ми се искаше да му повярвам, да се хвана за онова, което чух онази нощ в мислите му, и да приема, че наистина се чувства така. Но след всичко, което бяхме преживели, просто не можех да бъда сигурна.
Деймън ме погледна съсредоточено и възкликна:
— А, не! Не с това изражение. Кажи ми какво си мислиш.
— Мисля, че това е най-абсурдното признание, което някога съм чувала — казах и станах от дивана. — Хич не си убедителен, Деймън. Замисли се и ще разбереш, че си повлиян от това, което ни се случи.
Той въздъхна тежко и също се изправи.
— Наистина те харесвам, Кити. Ти също ме харесваш. Глупаво е да продължаваме да твърдим обратното.
— О, и това го казва пичът, който ме заряза по цици на дивана — отвърнах и поклатих глава.
— Права си. Трябваше да ти се извиня за това. Съжалявам — каза той и пристъпи към мен. — Между нас имаше привличане още преди да те излекувам. Не можеш да го отречеш. Винаги… си ме привличала.
Отстъпих назад.
— Това, че те привличам, не е достатъчна причина да бъдем заедно.
— Недей така, много добре знаеш, че не е само това. — Той се поколеба за миг, а после продължи. — От самото начало разбрах, че ще бера ядове с теб, още от деня, в който почука на вратата ми.
Засмях се сухо.
— Тук определено сме на едно мнение. Но това не обяснява защо се държиш с мен все едно страдаш от раздвоение на личността.
— Надявах се, че поне малко обяснява, но явно не — ухили се той. — Кити, знам, че си падаш по мен. Знам, че ме…
— Това, че си падам по теб, нищо не означава?
— Разбираме се.
Изгледах го с недоумение.
— Добре де. Понякога.
— Нямаме нищо общо — възразих.
— Напротив, имаме много повече общи неща, отколкото предполагаш.
— Както и да е.
Деймън хвана кичур от косата ми и го уви около пръста си.
— Знам, че ме искаш.
Споменът за нежната целувка онази нощ на полето веднага изникна в съзнанието ми. Ядосах се на себе си, дръпнах кичура от ръцете му и се върнах в реалността.
— Изобщо не знаеш какво искам. Нямаш представа. Искам някого, който ще бъде с мен заради мен самата. Не по принуда, не заради някакво откачено чувство за отговорност.