— Кити…
— Не! — прекъснах го рязко. Нямаше да отстъпя. Не и след като причините му да бъде с мен бяха толкова абсурдни. Някогашната Кейти може би щеше да се примири, но аз вече отдавна не бях толкова мекушава. — Съжалявам, Деймън. Месеци наред се държиш като пълен идиот с мен. Не може изведнъж да решиш, че ме харесваш, и да очакваш, че ще забравя за това. Искам да бъда с някого, който ще ме обича, както татко обичаше мама. Ти не можеш да ме обичаш така.
— Откъде знаеш? — попита той и очите му заблестяха като скъпоценни камъни.
Поклатих глава и тръгнах към вратата. Деймън изникна пред мен и ме спря.
— Господи, колко мразя, когато правиш така!
Той не се разсмя, както правеше обикновено. Не се усмихна дори. Очите му бяха огромни, искрящи и приковаващо красиви.
— Не можеш вечно да се преструваш, че не искаш да бъдеш с мен.
Можех или поне щях да се опитам, въпреки че дълбоко в себе си наистина исках да бъдем заедно. Но исках да ме пожелае не защото бяхме свързани по някакъв начин, не защото се чувстваше длъжен. В редките случаи, в които бях виждала добрата му страна, онази, която така упорито криеше, действително го харесвах. Този Деймън можех да допусна до себе си, можех да обикна. Но той никога не се застояваше достатъчно дълго. Стана ми мъчно и стиснах зъби, за да не се разплача.
— Не се преструвам — отвърнах.
Очите му потърсиха моите.
— Лъжеш.
— Деймън!
Той сложи ръце на кръста ми и внимателно ме притегли към себе си. Дъхът му погали слепоочието ми.
— Ако искам да бъда с теб… — започна той и прегръдката му стана по-силна. — Ако искам да бъда с теб, ще ми извадиш душата, докато се съгласиш, нали?
Вдигнах глава и го погледнах.
— Но ти не искаш.
По устните му пробяга усмивка.
— Май искам.
Тялото ми реагира на думите му по свой собствен начин. Пулсът ми се учести. Тръпка премина през слабините ми.
— Едно е май да искаш, друго е да си сигурен.
— Да, така е, но и това е нещо. — Той сведе поглед и очите му се скриха зад гъстите му ресници. — Нали?
Споменът за любовта на мама и татко отново изникна в съзнанието ми. Отдръпнах се от прегръдката му и поклатих глава.
— Не е достатъчно.
Деймън въздъхна.
— Определено ще ми извадиш душата.
Не казах нищо. Сърцето ми биеше като лудо, но стиснах зъби и тръгнах към вратата.
— Кити?
Поех дълбоко въздух и се обърнах.
— Какво?
Той се усмихна и каза:
— Нали знаеш, че много обичам предизвикателствата?
Изсмях се саркастично, обърнах му гръб и закрачих към вратата, показвайки му среден пръст.
— Аз също, Деймън, аз също.
Благодарности
Изобщо нямаше да има за какво да благодаря, ако не беше Лиз Пелетие. Ти си просто върхът. Наистина. Още не мога да повярвам как от един имейл за минути, за часове… а после и за дни се роди тази шантава идея. А като редактор нямаш равна. Безкрайно съм ти задължена.
Благодаря на прекрасния екип на издателство „Ентенгълд Пъблишърс“. Хедър Хоуланд, казвала ли съм ти колко ми харесва прическата на аватара ти в Туитър? Благодаря на Сюзан Джонсън за това, че при всяка коректура превръщаше ръкописа ми в коледно дърво, на Хайди Страйкър за това, че беше първият човек, който прочете романа и си каза: „Това хич не е лошо“.
Огромна благодарност на пресаташето ми Луис Полак за това, че така умело се справя с всичко, което прави.
На агента ми Кеван Лайън — ти си сбъдната мечта.
Специални благодарности на агентите ми Ребека Манчини и Стефани Джонсън. Всеки път, когато чуя имената ви, ми става мило.
Благодаря на семейството и приятелите си за това, че не ме зачеркват, когато не отговарям на обажданията им или не слушам какво ми говорят. Знам, че понякога се отнасям в мисли, и съм ви благодарна за търпението.
Лиса Родригес и Синди Томас, единствено вие ми помогнахте да не полудея, докато пишех.
Благодаря на Кариса Томас за това, че й харесва да си играе със снимки на готини пичове и направи блога ми суперготин.
Джули Федерсън, ти си най-добрият приятел, критик и фен на света.
И огромна, ГИГАНТСКА благодарност на всички блогъри по света, които пишат за книги, за това, че помогнаха да се чуе за тоя роман. Обичам ви до един.