— Не мърдай — прошепна Деймън.
И да исках, не можех да помръдна.
Мечката изръмжа и се изправи на задните си крака. Беше почти два метра висока. В следващия миг гората се разтресе от оглушителен рев, от който ме побиха тръпки. Вцепених се.
Деймън започна да крещи и да маха с ръце, но животното не трепна. Миг по-късно се стовари на четири крака, разтърсвайки масивното си тяло, и се втурна към нас.
Дъхът ми спря. Гърлото ми се стегна, сякаш някой ме душеше. Затворих очи от ужас. Мисълта, че ще бъда изядена от мечка, изпълни цялото ми същество. Чух как Деймън изруга и пред здраво стиснатите ми клепачи блесна ослепителна светлина, последвана от гореща вълна, която ме блъсна в лицето. После ме погълна непроницаем мрак.
Осма глава
Когато отново отворих очи, в устата ми имаше странен метален вкус. По покрива оглушително барабанеше проливен дъжд. Гръмотевици трещяха в далечината. Някъде наблизо проблесна светкавица и въздухът се изпълни с напрежение. Кога бе започнало да вали? Последният ми спомен бе за синьо и съвършено ясно небе.
Поех плахо въздух и се опитах да се ориентирам. Бях облегната на нещо топло и плътно, което рязко се надигаше и после бавно спадаше. Отне ми известно време, докато осъзная, че главата ми е опряна върху нечии гърди.
Бяхме на люлката. Ръката му обгръщаше здраво кръста ми, придържайки ме близо до него.
Не смеех да мръдна.
Всеки сантиметър от тялото ми усещаше неговото. Бедрото му, плътно допряно до моето. Дълбокото, равномерно дишане, от което гръдният му кош се надигаше под дланта ми. Ръката му, обхванала кръста ми. Палецът му, който небрежно описваше нежни кръгове около подгъва на фланелката ми и с всяко движение отместваше плата все по-нагоре, докато накрая опря в извивката на кръста ми, плът в плът. Чувството беше приятно, възбуждащо и почти непознато за мен.
Спря да движи пръста си.
Вдигнах глава и погледът ми срещна чифт изумруденозелени очи.
— К-какво… стана?
— Загуби съзнание — каза той и отдръпна ръката си от кръста ми.
— Наистина ли?
Преместих се малко по-встрани и отметнах оплетената коса от лицето си. Металният вкус все още дразнеше небцето ми.
Той кимна.
— Сигурно от страх. Заради мечката — каза. — Донесох те на ръце.
— Чак оттам?! — По дяволите, как можах да го пропусна! — А какво стана с мечката?
— Бурята я прогони. Светкавица, ако не се лъжа. — Той ме погледна и свъси вежди. — Как се чувстваш? Добре ли си?
Изведнъж в небето проблесна мълния и за миг ни заслепи. Секунди по-късно яростен гръм заглуши плющящия дъжд. Лицето на Деймън бе в сянка и не можех да видя изражението му.
— Мечка да се уплаши от буря? — попитах озадачена.
— Странно, нали? — отвърна той.
— Имали сме късмет — прошепнах и огледах дрехите си.
Бях вир-вода. Деймън също. Дъждът трещеше толкова проливен, че не се виждаше и на метър отвъд верандата. Сякаш се бяхме уединили в наш собствен свят.
— Вали като във Флорида — смотолевих.
Не знаех какво друго да кажа. Мозъкът ми просто не работеше.
Деймън ме побутна с коляно.
— Май ще ти се наложи да ме изтърпиш още известно време.
— Сигурно приличам на мокра кокошка.
— Много си си добре. Мокрият ефект ти отива.
— Сега вече лъжеш — смъмрих го.
Той се намести по-близо до мен и без да каже нито дума, вдигна брадичката ми към лицето си. Плътните му устните се извиха в усмивка.
— Никога не лъжа за такива работи.
Искаше ми се да кажа нещо умно, може би дори закачливо, но пронизващият му поглед прогонваше всяка свързана мисъл.
Той се наведе напред, устните му едва забележимо се разтвориха и в очите му проблесна колебание.
— Мисля, че най-после започвам да разбирам.
— Какво разбираш? — промълвих.
— Харесва ми да виждам как се изчервяваш.
Почти шепнеше. Започна да описва кръгове с палец по лицето ми. Наведе глава и опря чело в моето. Седяхме така, един до друг, завладени от нещо, което не съществуваше между нас преди. Мисля, че спрях да дишам. Сърцето ми сякаш прескочи веднъж-дваж и после замря. Цялото ми тяло се изпълни с очакване, което всеки миг щеше да прелее.
Та аз дори не го харесвах. И той не ме харесваше. Това беше просто абсурд, но се случваше.