Отново блесна светкавица, този път много по-близо до нас. Гърмът, който я последва, не ни накара дори да трепнем. Бяхме в нашия собствен свят. И тогава усмивката му угасна. Очите му издаваха объркване и смут, но продължаваха да търсят моите.
Времето сякаш забави ход. Секундите се точеха все по-бавно и по-мъчително с всеки дъх, който поемах. Тръпнех от желание да му покажа онова, което се опитваше да открие с погледа си. Постепенно очите му потъмняха до тъмнозелено. Лицето му се напрегна, сякаш водеше някаква вътрешна борба. Нещо в изражението му ме накара да се почувствам много неуверена.
После борбата приключи. Разбрах го на мига. Той пое дълбоко въздух и затвори поразителните си очи. Почувствах дъха му върху лицето си, усетих как бавно се премества към устните ми. Знаех, че трябва да се отдръпна. Той можеше да ми донесе само неприятности. Но не бях в състояние дори да помръдна. Устните му бяха толкова близо до моите, че отчаяно исках да залича нищожното разстояние, което ме делеше от тях, жадувах да проверя дали наистина са толкова меки, колкото изглеждаха.
— Ехо, здравейте! — дочу се гласът на Ди.
Деймън рязко се дръпна и преди да се усетя, вече беше в другия край на люлката.
Поех рязко въздух да се съвзема от изненадата и разочарованието, които изгаряха слабините ми. Тялото ми все още бе изтръпнало, сякаш го бях лишила от кислород. В унеса си изобщо не бяхме забелязали, че дъждът е спрял.
Ди изкачи стъпалата и усмивката й замръзна. Погледът й премина от мен към Деймън и очите й се присвиха. Бях убедена, че съм се изчервила като домат и че само да ме види, веднага ще разбере, че е прекъснала нещо. Но тя се бе вторачила единствено в брат си. На лицето й се изписа изненада, граничеща с изумление.
Деймън й се усмихна широко с онази закачлива усмивка, която създаваше впечатлението, че вътрешно се присмива.
— Здрасти, малката. Какво става?
— Нищо — отвърна тя и отново присви очи. — Какво правиш?
— Нищо — каза той и стана от люлката, хвърляйки ми един поглед през широкото си рамо. — Трупам червени точки.
Думите му разсеяха като внезапен вятър приятната омара, в която бях попаднала. Докато се опомня, той вече беше слязъл от верандата и вървеше с плавна крачка към дома си. Идеше ми да го догоня и да го размажа от бой.
— Ти ли му каза да се опита да ме целуне? Това част от уговорката ви ли беше? — попитах Ди.
Гласът едва излизаше от свитото ми гърло. Кожата ме болеше.
Ди седна до мен на люлката.
— Не. Никога не сме имали такава уговорка — отвърна тя и бавно примигна. — Наистина ли се е опитал да те целуне?
Лицето ми гореше.
— Не знам.
— О, боже — въздъхна тя и ме погледна с ококорени от изненада очи. — Не мога да повярвам.
Нито пък аз. Не смеех да си представя какво можеше да стане, ако не се беше появила Ди, още по-малко в нейно присъствие.
— Ъъъ, на гости при роднини ли беше?
— Да, трябваше да отида, преди да почнем училище. Не успях да ти кажа. Извинявай. Реши се в последния момент. — Тя замълча за миг. — Какво правихте с Деймън… преди това с целувката?
— Просто се разходихме. Нищо особено.
— Странна работа — каза тя с изпитателен поглед. — Да, бях му скрила ключовете, но му ги върнах.
— Много ти благодаря за това впрочем — отвърнах с ирония. — Нищо не допринася за доброто самочувствие така, както излизането с някого, който е накаран насила да те изведе.
— О. не! Изобщо не е това, което си мислиш! Просто реших, че трябва да бъде… мотивиран да се държи по-човешки.
— Е, явно много си обича колата — смотолевих.
— Да, така е. Много време ли прекарахте заедно, докато ме нямаше?
— Съвсем не. Ходихме до езерото веднъж и после разходката днес. През останалото време не сме се виждали.
Ди се озадачи.
— Хубаво ли изкарахте? — попита с усмивка.
Вдигнах рамене. Не знаех какво точно да й отговоря.
— Всъщност не беше лошо — казах. — Той се държа доста приемливо. Да, заяждаше се от време на време, но като цяло беше наред.
Ако изключим факта, че беше излязъл с мен насила и почти ме целуна, за да натрупа червени точки.
— Деймън може да бъде мил, когато поиска. — Ди залюля люлката с крак. — Къде ходихте на разходка?
— По една от туристическите пътеки. Вървяхме, говорехме си, всичко беше нормално, докато се натъкнахме на мечка.