— Мечка?! — възкликна Ди и се ококори. — Мили боже! И какво?
— Ами… припаднах.
Тя впери невярващ поглед в мен.
— Припаднала си?!
Изчервих се.
— Така твърди брат ти. Донесъл ме е на ръце дотук и… останалото го знаеш.
Тя отново ме изгледа с интерес. После поклати глава и смени темата. Попита ме дали е пропуснала нещо друго, докато я е нямало, и аз й разказах набързо, но мислите ми бяха другаде. Преди да си тръгне, Ди ме покани да мина по-късно към тях, за да гледаме филм. Май се съгласих.
Дълго след като се бях прибрала вкъщи, все още не можех да спра да мисля за Деймън. По време на разходката ми беше станал почти симпатичен, а после изведнъж пак се превърна в пълен кретен. Объркана и изтощена от толкова емоции, се стоварих на леглото и се загледах с празен поглед в тънките пукнатини по мазилката на тавана.
Мислено преминах през всичко, довело до мига, в който едва не се целунахме. Настръхнах, давайки си сметка колко близо бяха устните ми до неговите. А при мисълта, че всъщност исках да ме целуне, направо ми прилоша. Да харесваш някого и да го желаеш, явно бяха съвсем различни неща.
— Правилно ли чух? — попита озадачена Ди, намествайки се на стария фотьойл, който отчаяно се нуждаеше от претапициране. — Как така нямаш представа в кой колеж искаш да учиш, след като завършиш училище?
— Говориш точно като майка ми — възроптах.
— Ами остава ти само една година. Мислех, че отсега започвате да подавате документи.
Бяхме у нас в хола и разглеждахме списания, когато майка ми мнооого небрежно мина и остави няколко брошури за кандидат-студенти на масата.
— Какво значи „започвате“? Ти няма ли да кандидатстваш?
Въодушевлението, което блестеше в очите й, угасна.
— Да, но сега говорим за теб.
Изгледах я косо и се разсмях.
— Още не съм решила какво точно искам да правя. Как да си избера колеж?
— Но всички колежи предлагат приблизително едно и също. Просто трябва да решиш къде искаш да отидеш. Калифорния. Ню Йорк, Колорадо… О, можеш дори да заминеш в чужбина! Би било страхотно! Аз това бих направила. Бих отишла някъде в Англия.
— Ми отиди, де! Какво ти пречи? — казах.
Ди сведе поглед.
— Не мога.
— Защо?
Кръстосах крака и се наместих по-удобно на дивана. Парите едва ли бяха проблем за тях, ако се съди по колите, които караха, и по дрехите, които носеха. Бях я питала дали работи в свободното си време и ми беше казала, че й отпускат доста прилична сума на месец за джобни. Така е, когато родителите се чувстват виновни, че са се отдали на работа и все ги няма. Доста добра далавера впрочем, стига да можеш да се уредиш с нея.
Мама винаги ми даваше пари, когато имах нужда, но искрено се съмнявах, че ще може да плаща по триста долара на месец, за да карам готина нова кола. Нищо. Щях да продължа да се правя, че обичам стария си седан с все ръждата. Винаги си повтарях, че е по-важно да мога да се придвижвам от точка А до точка Б.
— Можеш да кандидатстваш, където искаш, Ди.
Тя се усмихна с тъга.
— Вероятно ще остана тук, като завърша. Може би ще се запиша в някои от ония университети, дето предлагат обучение онлайн.
В началото помислих, че се шегува.
— Не говориш сериозно!
— За съжаление не мога да мръдна оттук.
Самата мисъл, че някой може да е закрепостен, където и да било, ми се виждаше абсурдна.
— Защо? Какво ти пречи?
— Семейството ми е тук — каза тя тихо и вдигна глава. — Както и да е, заради тоя шантав филм, дето го гледахме снощи, цяла нощ сънувах кошмари. Винаги съм се ужасявала от истории за къщи, обладани от духове, които те наблюдават, докато спиш.
Не можех да не забележа колко рязко смени темата, но не исках да я притискам.
— Да, филмът беше доста гаден.
Ди се намръщи.
— Напомни ми за Деймън. Той стоеше така навремето и ме гледаше, докато спя. Виждаше му се забавно. — Крехките й рамене се разтърсиха. — Толкова съм му се карала за това! Колкото и дълбоко да спях, винаги усещах, че ме гледа, и се събуждах. А той се кискаше като откачен.
Представих си Деймън като малък и ми стана смешно. Палавото момченце, което се закачаше със сестра си, обаче бързо се смени с порасналия и адски готин Деймън и вече съвсем не ми беше весело.
Не бях го виждала от вечерта на верандата, но оттогава бяха минали само два дни и в това нямаше нищо необичайно. Не че горях от желание да го видя.