Вдигнах глава от списанието, което разглеждах, и видях Ди да прелиства нейното отзад напред. Винаги четеше най-напред хороскопа на последните страници. Беше подпряла брадичката си с ръка и почукваше устните си с лакиран в яркорозово нокът.
Пръстът й стана някак прозрачен и почти изчезна пред очите ми. Въздухът около нея сякаш вибрираше.
Примигнах няколко пъти и всичко отново си дойде на мястото. Много хубаво, няма що! Пак ми се привиждаха разни работи. Хвърлих ядосано списанието.
— Трябва да отида до библиотеката. Имам нужда от нещо ново и интересно за четене.
— Можем да отидем заедно утре. Тъкмо ще минем и през книжарницата — въодушеви се веднага Ди. — Искам да намеря онази книга, за която си писала в блога си, една седмица преди да се преместите тук. Оная за децата със свръхестествени сили.
Сърчицето ми подскочи от радост. Тя четеше блога ми! Дори не си спомнях да съм й казвала под какво име да го търси.
— Би било супер, само че смятах да отида до библиотеката още тази вечер. Много обичам да ходя, когато е празна. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Довечера ли? — ококори се тя. — Не мога довечера. Хайде да отидем утре вечер.
— Няма проблем. Мога да отида и сама. Вече няколко дни отлагам, а имам нужда да се заредя, преди да ми се струпат уроци за четене.
Тя поклати енергично глава и тъмната й коса се замята около сладкото й личице.
— Не че не искам да дойда. Просто не мога тази вечер. Имам ангажимент. Ако бях свободна, естествено, че щях да тръгна още сега.
— Не се притеснявай, Ди. Ще отида до библиотеката сама, пък утре ще се разходим заедно до книжарницата и по магазините. Вече съвсем добре се ориентирам в града. Няма опасност да се загубя. Пет улици на кръст са — казах с усмивка и побързах да я попитам какво ще прави вечерта, за да сменя темата.
Тя обаче сякаш не искаше да ми каже.
— Нищо особено — отвърна. — Просто ще се видя с едни приятели, които се върнаха от ваканция.
Невинният ми въпрос явно я накара да се почувства неудобно, защото смени позата си на фотьойла и се загледа в маникюра си. Стана ми кофти. Съвсем не исках да любопитствам, пък и какво толкова бях попитала. От друга страна, ми докривя, че не покани да изляза и аз с тях.
— Надявам се да си изкарате супер — излъгах.
Е, не беше съвсем лъжа, но истината е, че колкото и да не ми се искаше, се почувствах изолирана.
Ди отново се намести и ме погледна, присвивайки очи като онзи ден на верандата.
— Мисля, че трябва да изчакаш да отидем заедно — каза. — Две момичета изчезнаха напоследък.
Щях да ходя в библиотеката, не в някое мазе, в което готвят кристал, но снимката на онова момиче пред супера още беше пред очите ми.
— Добре, ще си помисля — отвърнах, свивайки рамене. Ди остана почти докато дойде време майка ми да тръгва за работа. На излизане се спря на вратата и пак каза:
— Сериозно, изчакай ме да отидем заедно до библиотеката.
Съгласих се отново и я гушнах за довиждане. В момента, в който си тръгна, се почувствах самотна. Къщата беше прекалено тиха без нея.
Девета глава
Вечерях с мама и излязох. Не ми отне почти никакво време да измина разстоянието до града и да открия библиотеката отново. Улиците, по които при малкото ми идвания в центъра винаги имаше хора, сега бяха пусти. По пътя небето бе започнало да смрачава от облаци, което придаваше на града още по-призрачен вид.
Въпреки странните неща, които се случваха напоследък в живота ми, и разочарованието от това, че Ди не ме беше поканила да изляза заедно с нея и приятелите й, щом пристъпих прага на библиотеката, се почувствах истински щастлива. Виждайки купищата книги, наредени плътно по стените, моментално забравих и за близнаците, и за всичко останало. Както сред растенията в градината, така и сред тишината в библиотеката, винаги намирах покой.
Седнах на една от празните маси и започнах да прелиствам книгите, които бях избрала. Когато четях, се пренасях в друг свят, забравях всичко. Четенето бе за мен необходимо бягство, в което винаги се впусках с главата напред.
Времето мина, без да се усетя, и скоро библиотеката потъна в здрач. В края на деня безкрайните рафтове с книги изглеждаха по-мрачни, но неестествено свъсеното небе сега придаваше още по-голяма призрачност на всичко наоколо. Дадох си сметка колко късно е станало, едва когато библиотекарката започна да гаси лампите. Добрах се до фоайето почти пипнешком и вече нямах търпение да изляза от тъмната и злокобна сграда.