Светкавица озари за миг рафтовете с книги и прозорците се разтърсиха от оглушителен гръм. Надявах се, че ще успея да стигна до колата, преди да започне да вали. Стиснах книгите, които исках да взема, плътно до гърдите си и изтичах до заемното гише. Попълних формулярите за нула време и едва успях да благодаря на библиотекарката, която ми обърна гръб и да тръгна да заключва.
— Както и да е — смотолевих под носа си.
Надвисналата буря бе превърнала здрача в непрогледен мрак, създавайки усещането, че е много по-късно, отколкото всъщност беше. Навън улиците бяха все така пусти. Огледах се и се замислих дали да не изчакам да превали, но след като и последната лампа в библиотеката угасна, идеята вече не ми се струваше толкова добра.
Стиснах зъби, напъхах книгите в раницата си и тръгнах към колата. Щом стъпих на тротоара, небето се отвори и започна да вали проливен дъжд, който за секунди ме намокри до кости. Опитвайки се да предпазя раницата, взех да подскачам от крак на крак, докато намеря ключовете си. Дъждът беше адски студен!
— Извинявайте, госпожице? — дочух пресипнал глас зад гърба си. — Можете ли да ми помогнете?
Бях толкова съсредоточена да отворя вратата на колата и да прибера книгите, за да не се намокрят, че изобщо не бях чула някой да се приближава. Метнах раницата в колата и се обърнах по посока на гласа, стискайки по-здраво чантичката си. От мрака излезе един мъж и застана под светлината на уличната лампа. Дъждът се стичаше по светлата му коса, прилепвайки по-дългите кичури върху темето му. Очилата му с телени рамки се бяха спуснали надолу върху кривия му нос. Той стоеше, обгърнал гърдите си с ръце, и слабото му тяло потреперваше.
— Спуках гума — извика той, за да го чуя сред дъжда, който плющеше върху капака на колата. — Случайно да имате крик?
Имах, но с всяка фибра на тялото си усещах, че трябва да кажа не, въпреки че човекът изглеждаше отчаян и съвсем безобиден.
— Не съм сигурна — отвърнах.
Гласът ми прозвуча по-тих, отколкото очаквах. Отметнах назад мократа си коса, прочистих гърлото си и извиках:
— Не знам дали имам.
Мъжът се усмихна тъжно.
— Едва ли бих могъл да избера по-неподходящ момент…
Пристъпих от крак на крак.
— Наистина.
Разумът ми казваше, че трябва да измисля някакво извинение и да се махна оттам, но друга част от мен — съществена част — така и не се бе научила да отказва. Прехапах устни, стискайки колебливо дръжката на вратата. Не можех да го оставя в дъжда. Горкият човечец изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се срине. Съжалението взе връх над естествения страх пред непознатото. Не беше редно да го зарежа в дъжда, след като можех да му помогна.
— Нека да проверя. Може би имам крик — казах с нерешителна усмивка.
Мъжът засия.
— Направо ще ме спасите, ако имате — възкликна с облекчение, но не понечи да се приближи, явно усетил първоначалното ми колебание. — Дъждът сякаш понамалява, но ако се съди по плътните облаци, които продължават да се носят насам, май ни очаква сериозна буря.
Затворих шофьорската врата и тръгнах към задната част на колата. Вдигнах капака на багажника и прокарах длан по застлания с мокет под, за да намеря ръчката, с която се отваряше отделението за резервната гума.
— Май ще се окаже, че имам крик.
Бях с гръб към непознатия само няколко секунди, когато усетих леден полъх във врата си. Във вените ми забушува адреналин, сърцето ми започна да бие като лудо, болезнен страх скова цялото ми тяло.
— Вие, хората, сте толкова глупави, толкова лековерни.
Гласът му бе по-студен и от смразяващия полъх във врата ми.
Преди мозъкът ми да успее да осмисли думите му, мокра, ледена ръка ме сграбчи за лакътя. Дъхът му облази тила ми, изпълвайки ме със злокобно предчувствие. Вцепених се от ужас.
Извивайки ръката ми, той ме обърна към себе си. Болката беше нечовешка и от гърдите ми се изтръгна неволен стон. Изправена лице в лице с него, вече не ми се струваше толкова беззащитен. Дори имах чувството, че е станал по-висок и по-едър.
— Ако искате пари, ще ви дам всичко, което имам — промълвих разтреперана, готова да хвърля чантата в лицето му и да избягам.
Непознатият се ухили злобно и ме блъсна назад с невероятна сила. Ударът в грубия асфалт ми изкара въздуха, изкълчих си китката, причерня ми от болка. Със здравата си ръка хванах чантата и понечих да му я подам.